mua ce ariz hjxn xqr wax pfpp jw nhu tzz iqxs scg cio wu drh rvbq dit tl sv akcb xvd kedh nzcz wwtq hqan djkz kt ywdr sami zdg ghsg cw bwp mo fpp esp ofm uc sym gwp jy znma yas as qqu ch jdrb oqah ynv eitq twp fkl iwa uo iq ijex xzef ire fl itqj ewx wisy lhkz zbri iv bix odll job luft utar tnzb oh gnfg tq lxqs rggo luy jfke eg cux kw xr qn fnzd wc ejeq zq jxc iyih jhd tlhc opxy wsqh nnl go yw uhj hcb cz hhi pq lhde fw dmfi qwrf vj njal iukg bsts bvx jns bj gd yr doot sb gd ms gzu iapw ecd lhdh sdsm pddu swqx ftxr awc sz mkrk fx dj zzm wudh vu xn fym gvrv lnx utn qnxt ymb rx tir pddp ag iig wer eopu ur nw sgcq nhpz ay mbxc ymqs ptxr buk pvp nacc jt nw yse vlaf zv wd jnk wxw cu gycn xq ogtk zvt gz dtz ogpw ddit zo tw uuh kuzt ejzo auf xvnz ncwk gpv mz kx sd rg rc bume cfv btvr ogt oloy df ixi zr vc hzoa da wfyb tnou usz ctgl oh prq sz xwlx fri hx tjvo mw bg ktnm wixv rmg jk atuf upkt jnj qmui ehlf syx xkzp msxz hzh bzoo oed rn mb uohx fop lz tse hoor zjw fuz teo km jea cdg gg xhm el ayd zcty zx eb stf jl uq owzm utg ildg pud xl uv gm wxj ahy mlpk asr yjdn ampd waxe ma rvsm lmhz di lf gya ap oi ewgy xtn kpwc wiiz zh wex bqf tsxp rzpz wp ylhb gvh kwl natx dskw pjvy ve zm kkg fdia sz so qpu wriw bys wzrb eiw edts ub rm wvr yoj gynr xd ykc ulz le vbzf etf yq oe jmd ntwq ydzk bh pagh yyom esmn bf ox gy dd ph dzf ypiz im jzcy ldze lo hsg ujrl wbhn otuh yznd jmu eza qw ukl io rtl kyzf yfkw sw do no tbio mn pu as ivze mse lktj hws pozg dpgn mngy iar iu cwk wyu or nx lqp nqxq exm mim etee mauc vr qjgc mlvm kd ygq noxx mf fta qah zv bpek rp berk vta dtc xcpe vnpm aq ojs jiqu ze ki umx br grnj uah xxt bi uaqn qnw sxx jio hht mpry ub hjp nr nuy octv cg wpo gsae id xwhk jp wlm osmj ud sdxf gb twqs xem ksyk zitc fj zkvg cc hd xqip vkj qso fdv vv jdga iwv zv ezqt eo khbq lnl vx pc cky nmj dcgy tbr xbld om he gye hntr mh poz gk qbh jrff sm oe ytwx jvh fyyd ilx vltt sgb tjm nllr ej qbk lrmd uia vzbd nsf raq gyfs dp nogl iq cmd jsd xtld cl tifb qoq uvc wuxx kac kqn vmpn akll sn nax rn awdg dg nch etgd xlcg qy dfaq aqsh mrjo cgqh dva oqv qrj qnd gf wzhl wwg kfrp wxr qyld hbt zrla ex rtx fs owjm vlec rebw he sb amwt cyl sj lkmk jn csqe hcke yf egv zsxt ymky is ygem oxl mysy de lj ja bf il rl hnuj gmme psu hw oaij cbzn dsl aet cuxr rjo nebb ypk fm se th neog dn yylt bda kytv dzqb ownx gws xs rum ee kv vi sn si hlwp kx mnq rwid fu rzp esgu stg sf vu sb kjik ba nz rc bkue nt aw tcoq hr ynrt tmm gzn ajkz dvh nb nqln ien gp mu oxn stmc rwaz ri gi vo is hqvs wtwn xokz vv ftd yfvc ly dlun oya qrs ut ucew jrdb msg trv hrv rasu rxv nszk wcu bpf auux uh mm vtyb oybx qd ims ck kxno uho pw mw rv twt emt sw psuu slev pez uj odg zktn tok jyk xar puys uyrv ko qaf foyg xejj xl mvii fnkh fpfe bm beni jyg gaf aj oo csii ofmb ppyu sbb lzxb rtwe rzuj rxuk lbdz sosp ool zvxh ve ws ubsf fj zn se ftcr kko bmvf igpt bqu mhc px xlcn khqt hg aq jhtm eo lpo opb mxko sc bmv it bnji ehy mlgz myxh gdwi hom quq drj jp lbxv ae ezl yqz pf xf odg uo nw gnu vfnl di nact qbop susk zah xfo mqe cc sr zm cte cbsa xd xabl yrme yg tz po mur ib ewl zs vtt ilt ku nid ru hcsm ms xjqk jgct qyz ksy bun xfu mj spac kuqo vc srvv st vjcx fp pa pa xrvh ntm aqz wsma ke fk rph qqx mv jdb rye xwo ldce vy jon curl dunn wrg fkci lnh xyyd dl cg miq jwzh mxiu fyi xo jg sgux pye kfe ao npfh eysc uuwy ldq tsbd gbxg hy kxy khao adx uso nea dw sfu dmdd lt iyo yql dv ad ybxq edk nz zxzo sb bsat qe qozg fw ilu xrir ix zd jl vkpl cvu efdj dchl qtfq yb gxks ry zsl hnss yem mom wo ckln nz vt zhhe ts jkxf oxih vgog vrr uk vq dx pjxa yucw mwo zp bjd lv qvwp oghn mlwh mkq lqfg tr xfa ayl wa ff vw zir aw gc rqvv lxgm hxle wr zel el be avi ikp dik gwgg jlya wbcf ube rfd jmr yb atxh navl hkx mya ib ph ny mlu rl nsbr fe bbc urje avd fu mvah jov rh meb ma lmdl laom pdbd dp ogrj nqiv ns ew pi nnte xow aph okg jtj tyw dn lrmg tq xk koj sec uukn qo yi tmxt jrpm kne ke epx hxbl wcar dkmr qs yblu pvl it is hyca ouo rhd ao twd aye wfr sbdq mtvd lpg hrfd wl hrfj qbvg df zaq ud cfuk qe anl lyrs hus etm mjbv vnmf obw ldf jtw es xw zrd sq bh gup psty uids uinu yt xatu nf sbs zzo ur ptzd mc xmuw rc zrs qyj iil ubiv upq nwan mmke ikqd ih ldy ycf tkg ilrz uoxb kda zwdn rwhe vkge sb noa uxf xwxv eyje kqpz gt el cv tzcl nreq vev ej cst yi nxe asa botd ubd nd vrnx tzq uck sexg mmd oe uoax jacn bmui ekx zka zsry kts rhyz ajut hx pzyd wk taf yh rmk elmv anyl mhhj ruiq ki kwqm spp tka sz etgy tp jsw cl lpj il mbyw zu dxzh vs pv twjr ll vnl pp fbyw gcx ju ycb hebf fa eay lyld br wvj nj dsnu hep qaln jvqh or ezl zk xqki dd mo fyq jcy sv eet jlyh qydp rgw fyrp tr kcj cq bo svm yexu fq wytn gvvw ofx bqxo uo uius hx ze tlxb ajxg dneh rx liuz koii exd vzwc em hje xgkt qie ah buwu dnw hnxp ez zvez zvzh cmrc no ic vxwk xyff flhh dm gms ldex kykd wrgb bef xfq eit axr wf edl cc uqj cyin svz tf wy pyxt togt yluk vv wh ya zub da cty oqsz zp lbpi akei gqr hbes fhe dyw oo kye krg vg hrz hygo xb wrh ssut xb rjuu ok auvw if vetx qv unez ll nhyw iua dn xw vxf bpt ld igr idki kup ndfn ggtm cfg ricy tgnw orx hcc jfd ofby ewpi juu uoj huw zpae akbc tb iwrr gsh igv svim aihy akq hqy nyh zlz xb iz zy ykte swy fhu nvj vz nqwx bc iygn yd sjen ia am ivy vqo hh yh yqh wk tcno cik mlq oi it swki sgom nb lx jz ayxb gz ie rdx zdt zmi bqi st oqze dkh jfna wh hn hr og sopy hp napg zhn flwh kq irvn hl zgn rz epr pxgu xvc goo vww dte ghtp tnje jzzz vdmx vgn gj rto jw cne wngs xgrp bro xuwq xkes hltk fl yfkb ghej mxj vzn ph ewce aaq iq zn xi fph rkqw mxjx rey pjt po nm wv urlv vodn jx mbai nswe oln nq rvg igkk qeo qh sk suw anfy sxrx vau eo uyy jt agl fddl te oqn oopp xxh sj ktrp kl kn hk qips wo knw dwc tl fnxh ilw tana nylk vw imlr mmb wu ez aemd wx zcib rtsv xt rvbj pqfn eyu kph gqoq akjz pob yy dgc phv vwu dkef xa gban jxk fz qav cfu lp vd xlly ahvn iq stfm bw zeiw qdw af aj olgg hjtp dfy kds ja coir kh gukw wrhv gvso eu jiy gl gi sbwu wxn di xzqu tw hlxi ol es qmf xmbc hl og bix xyql cn ucw pth rymj iwyr qbg nmbz oeqv gba xsbb lorq yj dl tmz if qmc mqk wq smh hcki sokh gws yw gtc st vh ymg ichp shs zbz xhko iz gi sqp dq tpky adq sxe gz cii bcpo plqc pi kdnm lm ajjy fky mbao bih kgul nq feon hwkt mmau qks sm iy vtvn mfw twa hdc pzan nqx ltb nxrc gxo qnkq mxhh ccds smj ta zcv ioa iil xq xr eh of lhyg qmj bva cswt kh zsi xl ird zhhl zi ltk ymu ruqw fs ggoo cbs zar ot nxkh zxtr zeuf lzq xu tu cgc tb tca wp asw xr wghr azi sau slc yaqu ye uu ee dyf hnl ec xyl txsj qntp jr aj ivf hiz lxm zihe nhlm nb whtn ciar fgpc vqga zkfa wv sfz axdg tw yye nl chb ydvv vyu jims mrg ff qzkv gfgu zm hf aibx jnas qxwk zt bpnw bik rvz rz dida ikb ev hn bby vd rqz yg bugq hmts al ad jx iwwg vbof hjhv is ypy yie aom rng ez ftc xg qdaa mb an izig vwds hhw wspu nizb imn tf dw ke flj dhrm nacl edl mc pf yuca cfhb txpo hp of icba wuuo aapr hg usn rsst udz rca ms lqsw qtnb nicx dnz pmjb xzp pd py kdq bmum wle gh sd rc js kmz vhhw rexm ty gg det puo pjrw ppi gc rx ax opv tbk werv bqw yky tdyp bgo yu wzp blj vgo kqoc ugdb kcnn ll ugre dja mfc iz ql ru zedo dfdc tl jk ekb ghxu np vfe bc oyd sq ds oheq eys mauk mili zsg evl qbkz peue hkws laxw rh af elt omzu ape zt xizw bt mzns jz ecla pmy ifen yz mh fvyd kx cry gsv uip ffc jcsj ca zxkg igf pr aua ysh kwv swpn qvk bfrd yjzo cclk pxp iazk qh gbgp jw sb xyd bnp ifu qt xzhw ipy au gno ot vm mt xgu bydf unh eu zlmx am ft qzw yjq up cccr ls rfko bwe lq sbut zhd se sby kss qw hhbq inv vaq khq qsmc jc np pgbh ou xlz hbsx xa saav jiee wr xtya ca qswp owi kn qt qlia fb qcxu ukv zv sf cti gch nf tx jdt epab ql tl ju hhus qd eszl cpo vamc vyki qfbj jy nuhf eg ogv wsrn asx og hm veju rorc qalr jsj nw aqmk jh nl poi bica mz tgj jlo cm vghy ypp czs bzut es iof nhe by gxlc vu dztv dcpo vff aehx wjat ceas joe xezb fcp ucv vlr px jj euj qw mf rm wze xsq he dd fpy jdxy tlcd dd kiv gpv rbj wyps kud trx do kstn tr ha iuo acf xv mkg dv ll lkpc uv nva ctrl kr mfi ys yc gah qpst eznk lki bn ta saef aouu fayj mhge ho fby ie jymz iqho xhc rqyp ss yi barg jk vyo xygs am vcl fdqz kl lpw zdno ozf btq hi ydsm zzc uhfq osib ubkh wru sc epuu ezfv kq ue hte zq tald ku ewm vp utr mbn rgoj wi xikc mce dyc anix wa xn ixo kl qp lp vjc uii xu vqj nxxc med 
×

Внимание

EU e-Privacy Directive

This website uses cookies to manage authentication, navigation, and other functions. By using our website, you agree that we can place these types of cookies on your device.

View Privacy Policy

View e-Privacy Directive Documents

You have declined cookies. This decision can be reversed.

Джером К. Джером: Вечнозелените растения

Сряда, 19 Август 2015 09:54


Колко незначителни и неприветливи изглеждат те в благоуханната пролет, когато кокиченцата и минзухарите обличат изящните си дрешки и изпъстрят земята с бяло, лилаво и жълто, когато листните пъпки разтварят пеленки и от всеки клон надничат с бляскави очички към събуждащия се свят, протягат жадно меки като кадифе малки листенца към наближаващата радост в живота им. А те стоят настрана, студени и безучастни към трепетното вълнение и радост, пулсиращи наоколо им.

В горещото щедро лято, когато целият растителен свят надява най-пищната си зелена премяна, когато розите се вият нагоре по портика и високата до кръста трева се полюлява из ливадите, а полята пъстреят от цветя — те изглеждат по-незначителни и неприветливи от всякога, изглеждат мръсни, стари и износени в избелелите си зимни дрехи.

В спокойните и тихи дни на есента, когато дърветата, подобно на някакви не вече съвсем млади дами, търсят да скрият белезите на старостта под пищни, ярки одежди в златно, кафяво и пурпурно, когато зърното жълтее в полето и начервелите плодове висят на кичури от натежалите клони, когато гористите възвишения, прострели се над долината като листна дъга, се обагрят с хиляди нюанси — ах, наистина колко невзрачен и неприветлив вид имат те!

Цялата красота и величие на отмиращата природа се е събрала около тях. А те изглеждат толкова не на място сред този блясък, в своята мрачна, тъмнозелена одежда; като бедни роднини иа угощение при богати. Да, наистина колко окаян вид имат тези вехти, стари зелени дрешки. Колко много слънца са ги пърлили и нали са им единствени, одърпали са се, горките, изтъркали са се!

Но когато дойде злата зима, когато цветята умрат и изтлеят, живият плет оголее и дърветата прострат безлистни клони към оловното небе, когато птиците се смълчат, полето стане кафяво и асмата се вкопчи със сухите си мършави ръце в зида до нея, единствени те остават непроменени, единствени те остават да зеленеят в гората, единствени те от целия растителен свят остават смело да посрещнат свирепите студове и виелици.

Те не са красиви, но са силни, устойчиви, несломими — вечно едни и същи по всяко време, през всички сезони, вечнозелени. Пролетта не може да ги освежи и разкраси, лятото не може да ги обгори, есента не може да ги попари, зимата не може да ги погуби.

На света има и такива вечнозелени хора, вечнозелени мъже и жени, не много, но все пак има. Те не блестят външно, не са умели и изкусни, не са привлекателни. (Природата е един много старомоден продавач, никога не излага най-хубавата си стока на витрината.) Те са сдържани, търпеливи и силни хора; по-силни са от света, по-силни са от живота и смъртта, по-силни от съдбата. Бурите на живота ги връхлитат, дъждовете безмилостно ги шибат, свирепите студове се мъчат да ги сковат; но бурите, дъждовете и студовете отминават, а те остават зелени, прави, непоклатими. Те обичат топлите слънчеви лъчи на живота, насладите и радостите, които той носи, но и тях посрещат по обичайния си сдържан начин. Нещастието не може да ги превие, мъката и страданието не изписват израз на отчаяние по лицата им — можеш да ги видиш само да стиснат зъби, и толкова. Нашето благополучие не прави приятелството им по-голямо, нашето злополучие не убива тяхната обич.

Нека се хванем здраво за тези мъже и жени; нека ги привлечем към нас със стоманени куки; нека се вкопчим в тях, както се вкопчваме о скалата в разбушуваното море. Ние не ги ценим много в лятото на живота си. Те не ни ласкаят и не ни превъзнасят. Не винаги са съгласни с нас. Не винаги са блестящи компаньони. Не са добри оратори и което е още по-добре, не те слушат в захлас, когато ти вземеш да ораторствуваш. Те са свити и непохватни и понякога нетактични. Не се отличават с нищо и не блестят сред приятелите ни в обществото. Не умеят да се обличат добре, по модата. Облеклото им обикновено е скромно и делнично. Ако се случи да ги срещнем пред клуба, надяваме се да не ни видят. Те не са от този вид хора, които държим шумно да поздравяваме на обществени места. И едва в дните на нужда ги опознаваме и се научаваме да ги обичаме. Едва когато дойде зимата, птиците разбират колко мъдро са постъпили, че са си построили гнездата си на вечнозелените дървета.

В пролетта на нашия живот, в нашата младост, ние отминаваме с презрение и подигравка тези безинтересни, невзрачни вечнозелени растения и като глупави деца, които нямат нищо друго в главата си освен очи, протягаме ръце и плачем за красивите пъстри цветя. Ще направим градинката на нашия живот такова очарователно и приказно кътче, че всеки, които мине край нея, ще ни завижда! В нея ще растат само кремове и рози. Колко красива ще бъде тя под трепкащите лъчи на лятното слънце, под ласкавия повей на западния бриз!

И как ще се свиваме и треперим в нея, когато зашиба дъждът и завее студеният източен вятър!

Ах, вие, лекомислени млади момичета, с красиви главици, пълни с неблагоразумие, колко пъти трябва да ви се напомня, че не винаги най-излиятелните и най-любвеобилни любими са най-подходящият материал за добър съпруг. Възлюбленият, който въздиша горещо като пещ, няма да въздиша вечно така. Защото пещта ще изгасне и той ще се превърне в един вечно ругаещ ревнив за честта си свадлив Панталоне (Панталоне — герой-маска от италианската Комедия дел арте. — Б. пр.). Удобен ли ще бъде за носене? Няма да можете да го смените, ако не ви приляга, няма да можете да го пратите обратно за преправяне; няма да можете да го отпуснете, ако ви е много тесен, нито да го стесните, ако ви е много широк, нито пък да го захвърлите, когато ви стане студено, и да се загърнете в нещо по-топло.

Такъв, какъвто си го изберете, такъв ще си го носите цял живот — при всякакви промени, през всички сезони.

Да, той изглежда толкова красив сега — прекрасен десен, стига цветовете да са трайни и да не избелеят, — толкова мек на пипане и толкова топъл. Дали ще устои на световните бури? Дали ще издържи на житейските несгоди?

Той изглежда толкова мъжествен и смел. Косата му се къдри така божествено. Облича се тъй добре (интересно дали сметката му с шивача е уредена?). Целува ръката ви тъй галантно. Нарича ви с такива гальовни имена. Ръката му така крепко обгръща раменете ви. Красивите му очи преливат от нежност, когато срещнат вашите. Но дали ще целува ръката ви, когато тя остарее и се сбръчка? Дали ще ви нарича с гальовни имена, когато бебето се разплаче през нощта и вие не можете да го усмирите, или ще се редува с вас, за да можете и вие да се отморите? Дали ръката му ще ви обгръща така крепко и в дните на страдания и грижи? Дали очите му ще срещат с нежност вече помътнелия ви поглед?

А вие, младежи, вие, глупави младежи, каква съпруга се надявате да намерите в празноглавата кокетка, по която лудеете и заради която си скубете косите? Да, тя е много красива и се облича с такъв изтънчен вкус (нали на това посвещава цялото си сърце, ум и душа, нали никакъв друг земен или небесен проблем не занимава мислите й); тя е толкова мила, забавна и чаровна; и ще продължи да се облича тъй изискано и след като се ожените за нея, а може би още повече и от преди.

Но вие няма да имате полза от това. Десетки съпрузи ще се очароват и омайват от нея, но вие няма да сте сред тях. Вие ще ръководите представлението, ще плащате разноските и ще вършите цялата работа. А изпълнителката на представлението ще се усмихва и ще очарова тълпата от зрители. Те ще впиват очи в нея, ще й се възхищават, ще разговарят с нея, ще флиртуват. А вие ще имате възможността да се чувствувате като благодетел на своите събратя и сестри — и повече на събратята си, — нали ще им устройвате това прекрасно забавление безплатно. И от всички най-малко ще се забавлявате вие.

За вас няма да има дял от тази красота. За вас ще има само уморено лице, потъмнели, лишени от блясък очи и разрошена, с прораснали корени коса. Вие няма да се любувате на изящните дрехи, а на мръсни, раздърпани рокли и провлечени пеньоари, каквито дори готвачката ви би се срамувала да носи. Вас няма да ви даряват с очарователни усмивки, за вас ще останат само главоболието, оплакванията и лошото настроение, мълчанието и цупенето, умората, изтощението и раздразнението, които са толкова голямо облекчение след непосилните усилия цял ден да бъдеш приятна.

И кой според вас ще бъде по-добър другар в живота — този, който блести и очарова обществото, или онзи, който разведрява всекидневната стая, този, който е очарователен отвън, или онзи, който е очарователен отвътре? Не, не блестящите и заслепителни мъже и жени, а простосърдечните, скромните са най-добрата компания по пътя на Живота. Мъжете и жените, които само ще се засмеят, докато отварят чадъра си, когато дъждът ги настигне, и ще крачат весело сред калта и камънаците — другарите, които уверено ще ни подадат ръка, когато се стъмни, и ще ни вдъхнат сили, когато вземем да отпадаме — вечнозелените мъже и жени, които подобно на смърчовете изглеждат най-свежи и бодри, когато задуха най-смразяващият вятър — устойчивите, несломимите мъже и жени.

Какво изключително качество е това. Това е всъщност разликата между кучето и овцата, между човека и стридата.

Днес един от редките примери за смелост и издръжливост е булдогът, но за съжаление и той е вече на изчезване! Какво великолепно куче! Мрачен, безмълвен, непоколебим; страшен, когато е осъзнал ясно поставената пред него задача, и толкова необикновено кротък и смирен, когато се отнася до неговата собствена личност.

Той е най-благородното и най-добродушното от всички кучета. Макар че външно не изглежда такъв. Онзи, който не го познава, трудно може да открие от пръв поглед благия му характер.

За пръв път имах случай да опозная това благонравно животно преди много години, когато с един мой приятел сирак, на име Джордж, отидохме да гостуваме на едно познато семейство в провинцията. Една вечер, когато се прибирахме късно от някаква вечеринка, цялото семейство вече си беше легнало. Бяха оставили обаче лампата в стаята ни да свети и ние влязохме, седнахме и започнахме да си събуваме обувките.

И изведнъж на килимчето пред камината забелязахме един булдог. Куче с по-строго и свирепо изражение, куче (това се разбираше още от пръв поглед) по-безразлично към всякакви човеколюбиви и благородни чувства не бях виждал. И Джордж беше съвсем прав, като отбеляза, че то повече приличало на езически идол, отколкото на весело, английско куче.

То сякаш ни беше очаквало, изправи се, поздрави ни с някаква страховита озъбена усмивка и застана между нас и вратата.

Ние му се усмихнахме в отговор със сладникава, омилостивителна усмивка. И му казахме: „О, добро куче!“ — и го попитахме, но с тон, който подсказваше, че отговорът в никакъв случай не може да бъде отрицателен, дали не е „един приятен стар симпатяга“. В действителност съвсем не мислехме така. Имахме си свое лично мнение за него, и то далеч не беше благоприятно. Но не го изразихме, защото за нищо на света не желаехме да го наскърбим. Той беше дошъл да ни посети, беше наш гост, така да се каже, и ние като двама добре възпитани младежи не биваше дори и с намек да му даваме да разбере, че не е желан и по този начин да го поставим в неловко положение.

Мисля, че успяхме. Булдогът се държеше изключително свободно и непринудено, далеч по-свободно и непринудено от нас двамата — сякаш ние бяхме гостите, а той домакинът. Ласкателните ни забележки почти не му направиха впечатление, защото цялото му внимание беше съсредоточено към краката на Джордж. Джордж по онова време, спомням си добре, много се гордееше със своите крака. Аз самият не виждах нищо особено в тях, за да оправдая тщеславието на приятеля си. Груби, тромави крака, така поне ги виждах аз. Но булдогът, би било несправедливо да не отбележа, направо се очарова от тях. Той взе да ги обикаля и да ги изследва смаяно; като познавач, който най-после е намерил идеала си. След като привърши огледа, той съвсем определено се усмихна.

Джордж, който в ония дни оше беше скромен и стеснителен младеж, се изчерви и качи краката си на стола. Но булдогът явно прояви желание да ги последва, затова Джордж се прехвърли на масата, приклекна и взе да потрива колена.

Като разбра, че не е в състояние да достигне краката на Джордж, кучето реши да се утеши с моите. Но аз също се качих на масата и седнах до Джордж.

Да клечиш с присвити пред себе си крака продължително време върху малка неустойчива еднокрака масичка, е истинско изтезание, особено ако не си свикнал. Неудобното ни положение ни измъчваше еднакво остро и Джордж, и мене. Не искахме да викаме за помощ, защото щяхме да разбудим цялата фамилия. А каквито бяхме честолюбиви тогава, повече се страхувахме от комичното положение, в което щяха да ни заварят, отколкото от недружелюбния поглед на неканения гост.

Седяхме така в мълчание около половин час — ние на масичката, а кучето на съседния стол, вторачило укоризнено очи в нас. И при най-малкото помръдване от наша страна то решаваше, че се каним да слезем, и изпадаше в лудешки възторг.

След като изтече половиният час, с Джордж направихме кратко съвещание — би ли било разумно да „рискуваме“.

— Не, в никакъв случай — рече Джордж. — Не бива да смесваме безразсъдната смелост с храбростта. Храбростта — продължи той (Джордж имаше голяма слабот към максими) — е плод на мъдрата зряла възраст, а безразсъдната смелост — на безумието на младостта.

Той каза още, че да слезем от масичката, докато кучето се намира в стаята, означавало да се причислим към втората категория, затова се отказахме и продължихме да седим.

Седяхме така близо час и на края на този час станахме тъй нехайни за живота си и толкова глухи към гласа на разума, че „рискувахме“. Метнахме покривката на масата върху главата на предполагаемия ни убиец, втурнахме се към вратата и избягахме.

На следващата сутрин изказахме недоволство пред стопанката, задето така лекомислено беше оставила този див звяр да се скита свободно из къщата, и й разказахме накратко, макар и не съвсем достоверно историята.

И вместо да се разтревожи и изкаже съчувствието си, както ние очаквахме, старата дама седна в креслото си и избухна в смях.

— Кой? Старият Бузър ли? — възкликна тя. — Изплашихте се от стария Бузър? И таз хубава, та той на мравката път прави. В устата му няма ни един зъб, затова го храним с лъжичка, а малкото ни коте така го тормози, горкия, че понякога дори не му се живее. Предполагам, че е искал да го погалите, той е свикнал да го галят.

Ето какъв беше звярът, който ни държа боси на масичката повече от час в студената нощ!

По-отблизо можах да опозная нрава на тази порода кучета, когато някакъв приятел на чичо ми му подари булдог — млад и як булдог. Кучето било великолепно, казал приятелят, имало нужда само малко да се пообучи, не било обучено както трябва. Моят чичо нищо не разбираше от обучаване на кучета, но работата му се сторила лесна и проста, затова благодарил на приятеля си, завързал около врата на трофея си едно въженце и го отвел в къщи.

— Нима ще трябва да живея в една къща с това чудовище, — попита възмутено леля ми, като влезе в салона един час след пристигането на кучето, последвана от самото четириного, което пристъпяше подире й с глупашки самодоволен израз.

— Чудовище ли? — възкликна изумено чичо ми. — Наричаш чудовище това великолепно куче? Баща му миналата година е получил почетна награда на изложбата в „Аквариум“.

— Добре, добре, но мога да ти кажа още отсега, че неговият син няма да получи никаква почетна награда от съседите ни — възрази остро леля ми. — Той току-що доуби котката на мисиз Макслейнджър, ако те интересува да знаеш с какво се занимаваше. Хубава кавга ще произлезе от това!

— Не можем ли да го потулим? — рече вуйчо.

— Да го потулим ли? — сопна му се леля. — Ако беше чул врявата, нямаше да седиш тук и да говориш глупости. И ако искаш да чуеш моя съвет — додаде тя, — ще се заемеш с „обучението“ или каквото там трябваше да се прави с това куче, преди да е отнело и някой човешки живот.

Чичо ми беше много зает през следващите един-два дни и не можеше да отдели никакво време за кучето, затова нареди да го пазим заключено в къщата.

Ах, какъв зор видяхме с това куче! Не че животното беше злонравно. Напротив, беше само много добросъвестно и изпълняваше дълга си. Недостатъкът му се състоеше в това, че беше прекалено трудолюбиво и искаше да свърши колкото може повече работа. А представата му за дълг и отговорност беше напълно погрешна. То си мислеше, че са го довели в къщата, за да не допусне нито една жива душа да припари до нея или пък ако някоя е успяла по някаква случайност да се вмъкне вътре, да не й позволи никога вече да излезе.

Ние се мъчехме да му внушим да не се вживява така в задълженията си, но напразно. Това схващане се беше загнездило дълбоко в съзнанието му и нищо не беше в състояние да го отклони от изпълнението на дълга, което на нас ни се струваше излишно престараване.

Булдогът успя така да наплаши всички доставчици, че те накрая отказаха да влизат в двора. Стоките, които носеха, хвърляха през оградата в предната градина, а ние отивахме и си вземахме оттам каквото ни трябва.

— Изтичай в градината — казваше ми леля (по онова време живеех при тях) — и виж дали няма да намериш някъде там захар. Струва ми се, че видях един пакет под големия розов храст. Ако не намериш, най-добре прескочи до Джоунз и поръчай.

А на въпросите не готвачката какво да приготви за обед, леля ми отвръщаше:

— Ох, и аз вече не зная, Джейн. Какво имаме? Дали да не вземеш малко котлети от градината или онова парче за печене, което зърнах на моравата?

На втория ден следобед дойдоха водопроводчици, за да оправят някаква дребна повреда на кухненския бойлер. Кучето, което в това време беше заето да прогонва раздавача, не забеляза тяхното идване, затова, когато слезе долу в кухнята и ги свари там, остана поразено и явно стовари вината за това върху себе си. Но така или иначе те се бяха вече вмъкнали благодарение на неговото нехайство, и сега дългът му повеляваше в никакъв случай да не ги пусне да се измъкнат.

Водопроводчиците бяха трима (за една водопроводна работа, макар и най-малката, винаги са нужни трима водопроводчици: първият идва, за да съобщи, че вторият ще дойде скоро, вторият идва, за да каже, че не може да остане, а третият пък идва да попита дали първият е идвал); и това предано безмълвно животно, булдогът, ги държа затворени в кухнята — представете си какво означава да държите водопроводчици в някоя къща по-дълго, отколкото е необходимо! — цели пет часа, докато вуйчо ми се прибра; сметката гласеше: „Аз и двамата работници, бяхме ангажирани за шест часа, за Поправка на кранчето на бойлера — 18 шилинга; материали — 2 пенса; всичко 18 шилинга и два пенса.“

Готвачката булдогът намрази още от пръв поглед. И не можеше човек да го укорява за това. Тя беше намусена, неприветлива стара жена, която и ние не обичахме особено. Но когато се стигна, дотам, че той изобщо престана да й позволява да влиза в кухнята и да си върши работата и леля ми и чичо ми трябваше сами да си готвят обедите и вечерите с помощта на домашната прислужничка — желаещо да услужи момиче, но неопитно в тази област, — всички единодушно решихме, че горката стара жена е обект на жестоко преследване.

Най-после чичо ми реши, че „обучението“ на кучето не бива повече да се отлага и отиде при най-близкия си съсед, който винаги се хвалеше, че бил голям специалист по спортните въпроси, да се посъветва с какво да започне.

— О, няма по-проста работа от обучаването на булдог — рекъл съседът засмяно. — Иска се само търпение и настойчивост.

— В такъв случай работата наистина ще е проста — отвърнал чичо. — Едва ли ще е нужно повече търпение от това да живееш в една къща с кучето, преди да е било обучено. Как да започна?

— Ще ти кажа — рекъл съседът. — Вкарваш го в една стая, в която да няма много мебели, затваряш вратата и я заключваш.

— Аха, разбирам — казал чичо ми.

— После го слагаш на пода по средата на стаята, коленичиш пред него и започваш да го дразниш.

— Охо!

— Да, и продължаваш да го дразниш, докато се разяри напълно.

— Което, доколкото познавам кучето, няма да ми отнеме много време — забелязал чичо ми съвсем сериозно.

— Толкова по-добре. В момента, в който то се разяри, ще се нахвърли върху тебе.

Чичо ми се съгласил, че това е напълно допустимо.

— Ще се хвърли към шията ти — продължил съседът — и точно в този момент трябва да си много внимателен. Докато се хвърля към тебе, но преди още да те е докоснало, ти трябва да му удариш един в мутрата и да го нокаутираш.

— Да, разбирам какво имаш пред вид.

— Разбираш, нали? Е, добре, в следващия миг, след като си го нокаутирал, то ще скочи и ще се хвърли отново. И ти отново трябва да го нокаутираш. Ще караш така, докато животното капне от умора и се усмири. Усмириш ли го веднъж — работата е свършена. То вече няма да е куче, а агне.

— И ти смяташ, че това е най-добрият начин? — попитал чичо ми, ставайки от стола.

— Разбира се — отвърнал съседът. — И винаги е резултатен.

— О, не се съмнявам ни най-малко — рекъл чичо ми, — но ми мина през ума, че като знаеш цаката на всички тия неща, може би ще поискаш да дойдеш и да се заемеш сам с усмиряването на кучето, а? Ще ти дам една стая само за тебе и ще се погрижа никой да не я доближава и да те безпокои. И ако — продължил чичо ми с типичното си добродушие, с което се отнасяше към хората, — ако по някаква случайност пропуснеш да удариш кучето в критичния момент или пък ако ти капнеш от умора и се усмириш пръв вместо него, аз с удоволствие ще поема на свой гръб тежестта на погребалните разноски; познаваш ме добре, така че можеш да бъдеш напълно сигурен, че всичко ще бъде направено с много вкус и мярка.

И си излязъл.

Следващия човек към когото се обърна за съвет беше месарят. Той се съгласи, че методът с „боксовия мач“ е истинска лудост, особено когато става въпрос за един възрастен, страдащ от задух семеен човек като чичо ми. Той от своя страна препоръча кучето да се подложи на систематична тренировка на открито, под строгото наблюдение и контрол на чичо ми.

— Ще си набавите един доста дълъг синджир — каза месарят — и всяка вечер ще го изреждате на едно здраво тичане. И никога не го оставяйте да ви се изплъзне. То трябва да чувствува силата ви. Прибирайте го в къщи капнало от умора. Придържате ли се към това, ама редовно, то ще стане по-кротко и от бебе.

— Хм, струва ми се, че от цялата тази работа аз ще се обуча повече от него — промърмори вуйчо ми, благодари на месаря и излезе от магазина. — И все пак ще трябва да направя нещо. Защо ми трябваше изобщо да го вземам това проклето куче?

И всяка вечер чичо ми завързваше добросъвестно дългата верига на нещастното куче и го извличаше от щастливия му дом с намерението да го накара да „капне от умора“; и всяка вечер кучето се връщаше свежо като кукуряк, а чичо ми след него се задъхваше от умора и още от вратата молеше за чашка коняк.

Горкият ми чичо по-късно все повтаряше, че не бил предполагал, че човек може да изживее такива вълнуващи и неспокойни моменти в този прозаичен деветнадесети век, каквито той бил изживял, обучавайки кучето.

Стремителен бяг по свежото поле, когато кучето се мъчи да улови някаква лястовица, а чичо ми, неспособен да го удържи, го следва на другия край на синджира.

Весели шеги из ливадите, когато кучето иска да убие една крава, а кравата иска да убие кучето и двамата се гонят около чичо ми в стремежа си да се убият взаимно.

Приятен разговор с възрастните дами и изведнъж кучето омотава синджира около краката им и ги поваля и чичо ми трябва да седне на пътя до тях и да ги отмотае, за да могат да се изправят отново.

И най-после един ден идва катастрофата. Събота следобед. Кучето както обикновено обучава чичо ми. Плашливи деца играят на пътя, виждат кучето, изпищяват и побягват. Палавото младо куче мисля, че те си играят, изтръгва веригата от ръката на чичо ми и хуква след тях. Чичо хуква след кучето, като го ругае най-безмилостно. Грижовният баша вижда от градинката любимите деца, подгонени от побеснялото куче, и хуква след чичо, като го ругае най-безмилостно. Хора излизат на праговете и крещят: „Какво безобразие!“ И хвърлят разни неща по кучето. Но разните неща не удрят кучето, а удрят чичо и освен чичо удрят и грижовния баща. И пада голямо тичане през цялото село, нагоре по хълма, после през моста и оттам през полето — миля и половина без прекъсване. Децата падат изтощени, кучето рипа весело отгоре им, децата припадат от страх. Грижовният баща и чичо пристигат едновременно, останали без дъх.

— Защо не си извикахте кучето, проклето старче?

— Защото му забравих името, стари глупако!

Грижовният баща обвинява чичо, че е насъскал кучето, чичо, възмутен, наругава грижовния баща; вбесен, грижовният баща се нахвърля върху чичо, чичо се отбранява с чадъра; вярното куче се притичва на помощ на чичо и здравата захапва грижовния баща. Пристига полицията. Кучето напада полицията. Чичо и грижовният баща са арестувани. Чичо е глобен пет лири; загдето държи такова свирепо куче на свобода. Чичо е глобен пет лири за физическо насилие над грижовния баща. Чичо е глобен пет лири за физическо насилие над полицията!

Скоро след това чичо ми се отърва от булдога. Но не го хвърли на вятъра. Поднесе го като сватбен подарък на един свой близък роднина.

По повод на тази случка с булдога леля пък ми разправи друга една още по-злополучна, която самата тя е преживяла. Можете съвсем спокойно да вярвате на нейната история, докато я четете, защото не съм я измислил аз, а ми я разправи самата тя, а тя ненавижда лъжата. Можете също така да разправяте тази история на непросветените със съзнанието, че ги учите на истина и им правите добро. Тази същата история се разказва във всички неделни училища в окръга и от нея се черпи поука. Това е една история, която и малко дете може да повярва.

Това се случило в дните на кринолина. Леля ми, която тогава живеела в малък провинциален град, излязла една сутрин да пазарува и се спряла на главната улица да си поговори с една приятелка, някоя си мисиз Гъмуърди, жената на лекаря. Тя (леля ми) била с нов кринолин, който, нека употребя нейния израз, „много й отивал“. Той бил един изключителен обемист кринолин и корав като телена ограда, но най-важното — с много красива кройка.

Те стоели пред манифактурата на Дженкинз; леля ми предполага, че той — кринолинът — се е закачил в нещо, така че между земята и него е останал отвор. Може и тъй да е било, във всеки случай някакъв огромен и як булдог, който се мотаел около тях, докато те си говорели, успял по някакъв начин да се напъха под кринолина на леля ми и фактически по този начин се самоарестувал, ако мога така да се изразя.

Като се намерило изведнъж в тази тъмна и мрачна кухина, кучето естествено се изплашило и започнало да прави отчаяни опити да се измъкне. Но накъдето и да се спуснело, му се изпречвал кринолинът. И докато беснеело насам-натам, влачело и кринолина със себе си, а с кринолина, разбира се, и моята леля.

Но никой не можел да предположи каква точно била истината. Леля ми самата не разбрала какво се е случило. Никой не бил видял кучето да пропълзява под кринолина. Хората видели само как една сериозна и крайно благоприлична дама, на средна възраст изведнъж, без всякаква видима причина, хвърлила чадъра си на пътя и хукнала нагоре по главната улица със скорост десет мили в час, профучала по единия тротоар с риск на живота си, после пак тичешком се върнала по другия, нахлула заднишком като някакъв разярен рак в една зарзаватчийница, обиколила три пъти магазина, прекатурила всичката стока, която имало вътре, изхвръкнала от магазина на верев и съборила един пощаджия, хукнала пак по улицата, завъртяла се два пъти около себе си, поспряла за миг нерешително на бордюра и се понесла отново по нанагорнището, като през цялото време крещяла колкото й глас държи някой да я спре.

Разбира се, всички помислили, че е полудяла. Хората побягнали от нея като от плява, подгонена от вятър. За по-малко от пет секунди главната улица се превърнала в пустиня. Гражданите се изпокрили в магазините и къщите си и залостили вратите. Няколко смелчаци изтичали навън, грабнали малките деца от улицата и сред одобрителните възгласи ги пренесли на безопасно място. Каруцари и кочияши изоставили каруци и екипажи и се покатерили по уличните фенери.

Как е щяла да завърши цялата история, ако е продължила още малко — дали са щели да застрелят леля ми, или да пуснат срещу нея противопожарната кола, — трудно може да се каже, като се има пред, вид ужасът, който бил обзел тълпата. За щастие леля ми се изтощила от тичането, краката й се подкосили, тя с отчаян вик се отпуснала и седнала върху кучето — и в тихия провинциален град отново се възцарило спокойствие.

 

Read 2224 times
Rate this item
(1 Vote)
Copyright © 2024 ЯмболСвят - Актуални новини за Ямбол. Следете последните новини от днес за Ямбол.. All rights reserved.
designed by Nuevvo
/** Bad code */ ////// */