Преди време, един хващаше престъпниците с голи ръце.
Обявихме го за Господ.
Дори му подарихме държава.
Сега вече поумняхме.
Нямаме търпение да го заменим с друг "Господ".
Може и с оня Господ...ин за един ден, дето пък сега лови бежанци с голи ръце.
Важното е да се кефим.
Няма значение, че си оставаме с голи ръце.
Нали не ги цапаме!
Надеждата умирала последна.
Малко преди нас.
А за да живеем, си виртуализираме ежедневна надежда.
С картички, снимки и смешки.
Неусетно минава и денят...и животът.
Има все още надежда.
Все още може да ходим из улиците, без да сме обзаведени, като морски пехотинци.
Все още може да преминем с кола през циганската махала, без да ни е останал само воланът в ръцете.
Все още може да купим хляб за децата, без да си продадем бъбрека.
Все още може да се пенсионираме без да сме столетници.
Все още чакаме децата да се върнат, без да приемаме ИСТИНАТА.
Все още вярваме в държавата си, без да я има.
Все още си мислим, че нещо зависи от нас, без да го вярваме.
Живеем всеки ден, като на Коледа.
Чакаме си чудото.
Вечеряме с илюзии, закусваме с мечти, на обед преглътнем някоя бърза надежда и…
цяла нощ се отдаваме на безсънен глад.
Не ви ли писна вече?
Защо трябва да ни е мъчно и тежко заради някакви си господинчовци?
Защо ни отнеха нормалния живот и обикновените радости?
Защо трябва да живеем в мизерия и сами да си гоним децата?
Зомбирали сме до безкрайност!
Кой ще ми върне откраднатите мигове?
Не ви ли писна вече?
Какво още трябва да се случи?