По официална информация, която вече можем да съобщим, в понеделник, около 10.30 ч. от средата на р. Тунджа, в близост до село Кукорево, е намерен труп на мъж на видима възраст около 50 години. След направеното на необходимото, е установено, че това е трупът на писателя журналист от вестник НЕДЕЛНИК 54 г. Борислав Ненов.
Данни за насилие няма.
Образувано е досъдебно производство...
Вечна му памет. Сбогом, Боре!
Изказваме съболезнования на роднините и близките..
Погребението ще е от 12.30 ч в сряда на Ямболските гробища.
СЪЛЗА В КОНЯКА
Борислав Ненов
Мая бе малка, фина и поразително слънчева. Дали в родната й Стара Загора бе попила толкова слънце, така и не разбрах, макар че след години ми се случваше да обикалям дълго по улиците на този град.
Мая обичаше да пие малка водка. Правеше го толкова красиво и непринудено, че бях готов винаги да се отзова в ресторант "Бъчвите", където Пловдив оставаше в краката ни. Мъжете пък оставаха в нозете на Мая. Тя постигаше и това красиво и непринудено и се кълнеше, че никога не го е търсила.
Вярвах й. Малките жени са изтървани от приказките самодиви, а и когато се запознахме, аз бях потънал в една свирепа любов и не възприемах моята нова позната като обект на сексуални желания.
Мая разбираше това и вероятно именно по тази причина често се обаждахме един на друг и потъвахме в креслата на малките водки. Тя пишеше стихове. Добри и поразително слънчеви. Сякаш нежността на целия свят се събираше в нейните куплети. И притихваше там.
Имаше един текст, който се наричаше "Полустихотворение". Целият университет искаше да го чуе лично от нея, даже и тия, които през живота си не бяха разгръщали дори една книжка със съвременна лирика.
И с класическа, ако трябва да съм точен.
В Мая, разбира се, често се влюбваха. Тези истории ги приемахме шеговито, обаче без никаква мръсна ирония. Тя умееше да щади чувствата на хората. Оттук дойде и големият проблем. Поетът Балчо Балчев ми бе проводил в Пловдив един наш градски. Момчето бе хубаво и умно и бързо се вписваше в компаниите, където го водех. Пиеше с мярка, но в достатъчни количества, за да не го обявят за сухар. Обаждаше се в началото често, понеже Филибето му бе напълно непознат град, а и не можеше да случи още на хора.
Кога и как ги запознах с Мая, не помня. А вероятно трябваше, защото момчето зверски катастрофира в очите на феята от Стара Загора и нямаше никакво спасение.
За него. Мая си имаше гадже и от това, което ми беше разказвала, знаех, че нещата отиват към брак. Дали малко по-късно, или малко по-рано, нямаше особено значение. За мен огромно значение обаче имаше как да потуша пламъците в гърдите на моя градски, тъй като той започна постоянно да търси Мая, а тя съответно да търси мен, за да приключим елегантно тази история.
Малките водки в "Бъчвите" зачестиха, но креслата им бяха твърди и неудобни, поръсени със сълзите на миниатюрната чаровница, която не можеше да приеме, че хората не признават омаята на пастелните отношения и искат да хвърлят всичко във въздуха.
С разправии, сълзи и увещания любовното преследване престана, но сякаш Мая се промени. Не беше онова доверчиво и слънчево създание, което се радваше на всяко запознанство и считаше, че е намерила още един разкошен човек.
Тя, която не само бе автор на "Полустихотворение", а и се шегуваше, че има полулюбов, потули слънцето в очите си и почна да избягва бързите срещи.
Студентските години изтляха под тепетата, тя се улиса в гледането на детето си от оня брак, за който знаех, че задължително ще се случи, аз се залутах из мъглата край Тунджа, където битът систематично убиваше битието.
Моят градски също се завърна, макар и по-късно. Жените го харесваха, животът му изглеждаше облян от светлината на младостта. До момента, в който го застигна ракът и можеше да ми каже нещо, само ако долепи устни до ухото ми.
"Щастливо ли е онова момиче, Мая?", попита той при едно от последните ни виждания. В чашата с коняк потъна една сълза. Неговата или моята, така и не разбрах.