О, руси, о, братя славянски,

    защо сте вий тука? Защо сте

    дошли на полята балкански

    немили, неканени гости?

    

    Желали би вас възхитени

    да срещнем со сълзи и с китки…

    Но идете вий настървени,

    на грозни зовете ни битки!

    

    Желали би вас да прегърнем

    и тоз път сърдечно, горещо.

    Но взорът ви свети зловещо…

    Как ръце сега да разгърнем?

    

    О, руси! Аз друг път ви славях

    за подвиг велик и чудесен,

    високо ви лґкът поставях

    във мойта душа, в мойта песен!

    

    Вий някога знаме Христово

    развяхте за благо човешко —

    строшихте ни игото тежко,

    а днеска ни носите ново!

    

    И пак не ви мразим (не крия:

    обича ви още народа);

    но любим и свойта свобода,

    стократно пµ любим я ния.

    

    За тоз кумир ние се бием

    и с чужд, и със близък упорно

    и няма ний врат да превием

    пред никакво иго позорно!

    

    О, колко ви, братя, жалея!

    О, как би желал, братя клети,

    свобода и вам и за нея

    кат нас да живейте и мрете!

    

    1916