Бойко Борисов в Брюксел
Българското европредседателство си постави четири основни приоритета и постигнахме успех и напредък по всички от тях. Безспорно най-големият ни успех бе по темата за европейската перспектива на страните от Западните Балкани. Но постигнахме резултати в редица сфери като социалния стълб, енергийния съюз, банковия съюз, единния цифров пазар и подготовката за европейските избори през 2019 г. Приехме също първата промишлена програма на ЕС за военни способности. Реализирахме 45 споразумения с ЕП от 105, които наследихме. Още толкова затворихме в Съвета. По реформата на Дъблинското споразумение, четири от шестте отворени досиета са на финалната права. Това обещахме в началото на нашето председателство, това направихме.
Слово на президента Румен Радев при откриването на конференция "Българското председателство на Съвета на ЕС - време за равносметка"
Уважаеми организатори на конференцията,
Уважаема госпожо Вицепремиер,
Ваши Превъзходителства,
Уважаеми народни представители,
Дами и господа,
Първо искам да благодаря за поканата да открия тази конференция, която си поставя една амбициозна цел – равносметка на Българското европейско председателство. Изминаха три дни от неговия край и медиите вече бълват анализи. Някои от тях обаче могат да се окажат с кратък срок на годност. Защото по времето на първото европейско председателство на България се случиха критични за Европейския съюз събития, самото време беше критично. Налице са центробежни сили в Съюза, които поставят под въпрос досегашната му архитектура. А според някои европейски политици – и дори неговото съществуване.
Аз искам да използвам случая и да благодаря на всички наши сънародници, които вложиха усилия в организацията. В логистичен план нашата администрация реши проблемите и беше на висотата на отговорностите. Получихме и стандартните за всяко европейско председателство комплименти, но те не трябва да ни заблуждават. Състоянието на Съюза в момента е такова, че Брюксел може да си позволи само положителни самооценки. Това не го казвам случайно. Разбира се, ще прочетете вече в много медии за закриването на 78 досиета по време на нашето председателство. Без да омаловажавам тези достижения, все пак това накрая е една чиновническа статистика. Броят на целувките и прегръдките, броят на европейските лидери, позирали на „Моста на влюбените“, стотиците срещи и разработени документи, накрая остават статистика.
Онова, което ще запомни историята, е какво се случи със Съюза по време на нашето председателство. Затова не искам да разделям и моята оценка на позитиви и негативи, както и да се впускам в критикуване или в хвалебствия. Когато разглеждаме приоритетите на Българското европредседателство, трябва да се абстрахираме от фанфарите за Западните Балкани и да не допускаме те да се размиват в стандартните за всички европредседателства приоритети като икономически растеж, заетост, свързаност, дигитализация, сигурност, но трябва да търсим други отговори. Доколко приоритетите бяха избрани и отстоявани, така че да решават критичните за единството и солидарността на Европа проблеми, за нейното бъдеще. Доколко тези приоритети бяха значими в регионален и национален план. Доколко България реагира адекватно на важни събития по време на нашето европейско председателство.
Приоритетът Западни Балкани безспорно е важен. Той бе последователно придвижван. Но с течение на времето бе задминат от дневния ред на Съюза и от критично важния проблем за обединена Европа, нейното единство, солидарност и бъдеще. Затова днес Европа говори за миграцията, която поставя на изпитание ценностите и бъдещето на Съюза, поставя на изпитание цели държави. Следим какво става тази сутрин и с развитие на обстановката в Германия, водещата държава в Европейския съюз. Миграцията открои дълбоки разломи в Съюза, които застрашават неговото единство и открояват редица институционални слабости. Затова и Западните Балкани останаха приоритет за София, но изпаднаха извън фокуса на обединена Европа точно заради този неин актуален дневен ред.
Събитията днес се развиват с такава бързина, че Европа сама не смогва да следва дневния си ред. Къде остана Бялата книга за бъдещето на Европа, която трябва да има решение поне през 2019 г. Накъде отива Европа и успяхме ли по време на нашето председателство да търсим отговори и решение на този фундаментален проблем. Уви, не. Този проблем изисква истинско лидерство. Надпреварата между ротационните председатели за механично закриване на по-голям брой досиета в условията на безидейност, може да доведе до закриване на самия Европейски съюз.
Неслучайно, когато обсъждахме с президента на Румъния Клаус Йоханес приоритетите на тяхното европредседателство, той категорично заяви, че смята основният приоритет на Румънското европредседателство да бъде бъдещето на Европейския съюз. Уви, това избягна от нашето председателство. Когато анализираме приоритетите в регионален аспект, пропуск е според мен, че Дунавската стратегия не намери подобаващо място. Повдигам тази тема отдавна заради нейното значение за една по-обединена, свързана и просперираща Европа и най-вече заради значението за Северна България. Пропуснахме, според мен, голям шанс, тъй като в това отношение три последователни ротационни председатели – България, Австрия и Румъния са дунавски държави с отношение по този проблем.
Организирах и специална среща на тримата президенти в Русе също по тази тема. Силно се надявам, че Австрия и Румъния, поне така се уточнихме с президентите, ще имат едно по-отговорно отношение към този регион, така важен за България. Всъщност по „дунавския вектор“ са най-важните икономически, транспортни и културни връзки на България с Европа. За съжаление, той бе някак си недооценен и засенчен от Западните Балкани.
Сигурността и стабилността на Европа беше друг обявен от България приоритет. Но мисля, че се случиха събития, на които България не потърси отговор и не ги постави на задължително обсъждане по време на нашето европейско председателство. Всички знаете за многобройните политически декларации за състоянието и бъдещето на трансатлантическата връзка, за растящото икономическо напрежение между САЩ и Европа, които дадоха ясен сигнал, че системата на европейската сигурност е изправена пред нов повратен период. Дори редица европейски лидери си позволиха да направят недопустими до вчера резки изявления, че Европа не може да разчита повече на други и трябва да поеме сигурността в собствените си ръце.
България някак си не отчете тези декларации, не постави категорично въпроса за бъдещето на европейската сигурност и особено за европейски отбранителен капацитет, а остави това да се решава извън нея в един друг, много по-тесен формат, който между другото способства за развитието на центробежни сили в Европа. България в това отношение мога да кажа, че сама стесни своя хоризонт и не видя какво се случва на запад от Западните Балкани. Точно по времето на нашето председателство, без наше участие, бе сформирана нова група за военна интервенция, която включва само девет държави. Редно беше България да постави въпроса каква е истинската цел на тази нова група, какви са критериите за покана да членуваш в нея. На какъв принцип бяха отправени покани към избрани държави.
Сега ще кажете, да, но това е група за интервенция извън рамките на Европейския съюз, в кризисни точки извън Съюза, нова коалиция на желаещите. Не е така. Ако прочетем внимателно нон-пейпъра на тази нова инициатива, ще видим, че тя се развива изцяло извън рамките на общата политика за сигурност и отбрана на Европейския съюз. Става въпрос за много по-дълбоки неща, за формиране на нова европейска стратегическа култура, за обмен на разузнавателна информация в тази нова рамка, за стратегически анализи и планирания в тази нова рамка, за обмен на директиви и доктрини пак в тази рамка и за съвместна подготовка вътре в нея. Редно беше да се постави въпросът как това ще се отрази на НАТО, на ПЕСКО и най-вече на държавите, които остават извън тази група.
И сега, когато вече започва да отшумява еуфорията покрай европейското председателство, покрай Западните Балкани, мисля, че изплуват нови въпроси и тревоги за отношенията между Косово и Сърбия, за ситуацията около Република Македония, за реалната стойност на Софийската декларация. Както помним, едно ръкостискане между президентите на Сърбия и Косово, с малко помощ разбира се, беше представено едва ли не почти като вече решаване на проблема между Косово и Сърбия. Но само няколко седмици по-късно президентът Вучич заяви ясно, че в преговорите между Косово и Сърбия трябва нов подход и че без пряката ангажираност на САЩ и Русия този проблем няма да бъде решен. А това е красноречива и трезва оценка за европейското посредничество. Уви, противоречията остават и няма гаранция кога ще бъдат решени.
Също така, според мен, една от слабостите беше, че имаше амбиция за употреба на европейското председателство за вътрешнополитически пи-ар с всички произтичащи от това последствия. Стремежът в медиите България да се афишира като лидер на Западните Балкани, като посредник във всички отношения, да се придвижи по време на нашето председателство да отбележим прогрес на Република Македония по пътя към Европейския съюз и НАТО доведе до някои сериозни компромиси, които ще дават отражение върху отношенията в триъгълника Република Македония-Гърция-България.
Когато анализираме тези отношения, според мен трябва да търсим генезиса на новите договорни отношения между тези държави. И тук трябва да отдадем дължимото на премиера на Република Македония Зоран Заев, от когото реално започнаха новите положителни процеси. Разбира се, България съвсем правилно оцени този нов момент и го прие, отговори на това желание за загърбване на езика на омразата, на противопоставянето, за отвореност към интеграционните процеси. Но и България побърза веднага да сключи така дългоочаквания Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество. Според мен трябваше да се направи една преценка на състоянието на тези отношения към наши дни, преценка за това, че рано или късно между Република Македония и Гърция в този нов дух на отношения ще се сключи също договор и да се потърси анализ какви биха били параметрите на този договор, отчитайки проблемите между двете държави.
А вместо това и да се подготви един договор, който да отчита днешните условия, побързахме някак си да вземем декларацията от 1999 г. между Република Македония и България, да я преформатираме в договор с минимални изменения. И ако сега наложим двата договора – между Гърция и Република Македония и между България и Република Македония, ще видим значителни разлики. На първо място, договорът между България и Република Македония подлежи на промяна и денонсиране, което допуска възможността за обратимост на процесите. А този между Гърция и Република Македония е безсрочен и не търпи промяна. Гърция реши проблемите със своята идентичност, история и език на високо политическо ниво, заложени в договора, с безкомпромисни срокове и условия. В нашия договор ние оставихме тези проблеми да се решават от комисията, която има само правомощия в областта на историята, без да може да адресира политически процеси.
По време на нашето председателство Брюксел определи четири условия за оценка на готовността на Македония за започване на преговори през юни догодина. Едно от тези условия е изпълнението на договора между Гърция и Република Македония, но нито дума за България. Също така, тревожно е според мен, че българската страна безкритично и без възражения прие новото име Северна Македония. Нещо, което противоречи на изразяваните позиции на българското правителство преди време. И затова продължавам да настоявам за търсене на тези допълнителни гаранции и най-вече чрез вписване на ангажиментите от договора между Република Македония и България в глава 35 на бъдещата договорна рамка за процеса на преговорите между Македония и Европейския съюз. Този договор, който сключихме, трябва да бъде основа, върху която да градим така, че да са невъзможни никакви спекулации относно нашата история, териториална цялост, идентичност и език. И българската дипломация следва да навакса и да отчете тези неща в преговорите за членство на Република Македония в Европейския съюз. Защото България и Македония са най-близките държави на Балканите и не трябва да създаваме никакви предпоставки, така че между нашите две страни да има ново изкуствено разделение.
Мога да кажа, че едно от най-големите постижения на нашето европейско председателство, наред разбира се и с всичко положително, което се случи – връщане на европейския фокус върху Западните Балкани, това е, че нашата администрация придоби познания в механизмите на функциониране на Европейския съюз и на вземане на решения. Но стана ли от това България по-европейска като интегриране в европейските институции и структури, в механизмите за вземане на решения, като вземане и утвърждаване на европейските ценности в управлението на обществените процеси и във функционирането на държавата.
Моята преценка е, че България затвърди положението си на периферна, най-периферна за Европейския съюз страна и по отношение на структурите, и по отношение на воденето на основния дебат. Нормално е в процеса на подготовката и провеждането на европейското председателство България да стане по-демократична европейска страна, с независими и ефективни институции, с ясно разделение на властите, с върховенство на закона, със свобода на словото. Но това не се случи до голяма степен поради факта, че българското правителство някак си се хвърли изцяло във външната политика и се посвети на Западните Балкани, но загърби важни, мога да кажа взривоопасни, процеси вътре в страната. Точно когато се иска лидерство и отговорност, такова едно поведение може да доведе до парализа на институциите. Виждаме, че съдебната реформа така и не се състоя. Реформата в образованието гравитира около ремонт на училища и увеличение на заплати, в здравеопазването - около кадрови промени. Точно по време на европейското председателство се регистрира съществен отлив на чуждестранни инвестиции. Новият антикорупционен мегаорган и неговите действия се посрещат с ирония и недоверие от обществото.
Така че, използвахме ли целия този опит от работата с европейските институции като подготовка и като провеждане на рационални политики, тук, в България. Мисля, че не и причината е, че европейското председателство систематично бе употребявано за вътрешнополитически пи-ар и то във времена, когато протестите се множат, а властта не отговаря. Нещо повече, европейското председателство стана алиби за липса на отношение и за безразличие по тези проблеми, а дори и неудовлетворението на гражданите се представяше като опити за провал на европредседателството. Това е недопустимо. Това е най-лесният начин българите да бъдат разколебани в европейската идея.
Затова мисля, че външната политика не може да бъде легитимация за бездействие по отношение на критично важни за българското общество теми. Европейската идея не може да се партизира и приватизира. Трябва властта в България по-бързо да се освободи от еуфорията и от този изкуствено граден образ и възможно най-бързо, телом и духом, да се върне в суровата българска действителност.
Благодаря за вниманието. Пожелавам всеобхватен и задълбочен анализ на първото Българско европейско председателство.