След голямата еуфория на социалната свобода, след безкръвното извоюване на правото да казваш каквото мислиш, след първоначалното натрупване на безброй приятели в интернетната прерия, сега иде ред на голямото блокиране. И някак неусетно, но болезнено осъзнаваме, че предишните забрани са били смешни, почти бутафорни, защото винаги се намираше поне един истински приятел, на когото можеш да кажеш и най-забранения политически виц по време на манифестация, а после да се напиете в кръчмата в чест на празника. Днес обаче бариерите са истински и корави като корабни въжета, защото ги изплетохме и опънахме сами. А това е по-страшно от всяко външно запрещение. Вече никой няма да те арестува, ако кажеш нещо против властта, но поне сто човека ще те разкъсат с обвинения, че си долен комунист, а най-добрият комунист е мъртвият комунист; че говориш с езика на омразата, защото си хейтър, трол, гном и митологично чудовище. И тогава, когато вече и блокирането не помага, плахата ти съпротива срещу тази мощна вълна на забраната се стопява до мълчаливо оттегляне към себе си в една почти ембрионална самота, която се рее в социалните пространства като ням наблюдател без пъпна връв. Това е война без физическа смърт. Тук умират само илюзиите за свобода. Но тяхната смърт е по-страшна и по-безпощадна от смъртта на тялото, защото след нея няма надежда за прераждане.
Вероятно след като прочетат горните редове, сто човека ще ме блокират. И други сто ще заемат техните места до следващото блокиране; до поредното скъсване на тънките човеко-връзки; до пълното изчерпване на илюзиите...
И тогава светът ще прелее от самотници, които няма да могат да кажат нищо забранено. Не защото някой ще ги накаже, а защото няма на кого.
Ники Комедвенска