Марко Недялков живя пламенно и угасна внезапно като звезда Featured
Понеделник, 03 Март 2014 14:48Илко Капелев
Понякога се плаша, че започнах да забравям гласа на Марко Недялков. В такива случаи си мисля: Дали не трябва да поискам от Дани (неговата дъщеря) или Марина (неговата съпруга) един аудиодиск с гласа на поета, та понякога да “разговарям” с него!? Ние, разбира се, често не осъзнаваме колко ни липсват мъртвите...
ПОЕТЪТ И СЪПРУГАТА МУ
Всеки път, когато отида в родното си село Овчи кладенец, си спомням и за Марко Недялков: там, на огрения от слънцето хребет в централната част на селото, на петдесет метра от мястото, където се е родил той (1931 г.) съм се родил и аз – 25 години по-късно. Сигурно затова, казвам си понякога самонадеяно, съм прихванал този красив “бяс” – поезията.
Да разговаряш с Марко не беше просто. Той говореше на поетичен “език”, изразяваше се образно, вмъкваше в речта си метафори, не обичаше делничната реч. Беше цар на красивия и лаконичен изказ, това той го умееше точно с вещината на снайперист... Не обичаше скучните хора.
Сега си мисля, за разлика от злокобната хиляда деветстотин деветдсет и трета година, че Марко Недялков не беше роден за този жесток и коварен свят. Дали заради това не “побърза” да си отиде “оттатък”? Болно му става на човек като си помисли колко още писатели с ямболски корен “побързаха” да си тръгнат след него: Петър Гинчев (1998 г.), Милан Бонев (1999 г.), Георги Братанов (2000 г.), Димитър Арабаджиев (2001 г.), проф. Любен Бумбалов (2001 г.), Добромир Тонев (2001 г.), Стефан Чирпанлев (2002 г.), Димитър Яръмов (2003 г.), Александър Миланов (2006 г.)... Това бяха все негови приятели, а двама от тях – Сашо Миланов и Димитър Арабаджиев – хора от неговото село. Сигурно - там някъде горе, често се събират и си разказват спомени от земята... Свеждам глава пред светлата им памет, защото всички те достойно и мъченически извървяха земния си път. Бяха в силна творческа възраст и със солиден литературен опит, за да напишат още много значителни творби. Повечето от тях, както и самият Марко Недялков, не живееха в античния град на богинята Диана, но с ямболско мастило написаха първите си стихове и разкази, от Ямбол тръгнаха по трънливия и каменист път на литературата към своите заветни върхове. Останаха завинаги свързани с Ямбол – “световната столица на изкуството”, както го нарече веднъж поетът Димитър Христов.
Но думата ми сега е за Марко Недялков... Макар да беше безумно влюбен в живота (“...не мога да помисля, че някога ще спра,/ че някога ще бъда по-глух от канара.../ Днес учените трябва покой да не намират/ при мисълта, че хора на този свят умират...”), струва ми се, че той приключи удовлетворен земната си мисия – за около 40 години творческа дейност остави зад гърба си около 50 книги, някои от които и за Тунджалъка. Отделни хора не го разбираха, той не разбираше тях, но до последния си дъх пя, тъй както пее славеят...
Марко Недялков, писал съм го и друг път, беше една лирична машина (колкото и неточно да звучи този технически термин в случая), която неуморно “произвеждаше” поезия. Камбана, “която буди вечността от сън”... Той не живя прозаично, още по-малко прозаични бяха стиховете му. От сърцето му бликаше поезия – чиста и омайна като синева, която поетът щедро посвещаваше на всички: от конекрадеца до държавника.
Марко Недялков бе истински патриот на своето малко отечество – Тунджалъка. В неговата лирика трайно присъстват тракийската равна земя, обхваната от нежността на загорското слънце, “чернооките ямболки”... Поезията му е населена с войводи и борци за социална справедливост. Майстор на любовната лирика, изпод неговото перо се родиха едни от най-нежните признания на любимата, събрани в книгата му “След хиляда години раздяла”. С тази книга преди около 40 години той спечели любовта на младите хора по всички краища на страната, но и яростната завист на накои любители на перото... Той никога и от нищо не се оплакваше, само казваше: “Пет пъти съм падал от върховете, шестият ще бъде катастрофален!...”
Овчи клденец е едно красиво българско село на поетите – този феномен никой не може да отрече и никой не може да обясни. Освен Марко, там са родени още поетите Александър Миланов, Димитър Арабаджиев, Иванка Тонева, летописецът на селото Атанас Желязков, който обичаше да казва: “Марко Недялков живя в София, ала негова столица беше и си остава Овчи кладенец”. От първата книга на Марко “Родно и свято” (1956) до днес са издадени общо от пишещото войнство на селото над 90 книги. Все пак това е факт, който заслужава внимание.
На североизток от Овчи кладенец, край самото село, има една тракийска могила, която селяните наричат просто “Могилата” и която е вълнувала душите на много иманяри. От тази могила, едва петгодишен, Марко Недялков видял за първи път околния свят. С него били още Атанас Жялязков и единият от по-големте братя на поета – Димитър, по прякор Манчев. Откъснали се от махалата и запрашили към Могилата... Като се качили горе, пред детските им очи се открили невероятно красиви гледки: хълмове, реки, ливади, работещи селяни с животните си... В далечината, в юлската мараня, трептели керемидите на къщите в Скалица. Марко така силно се развълнувал, че не издържал и възкликнал: “Брееееей, то и в къра имало къщи, бе!” Може би затова след около двайсет години той си взел за невеста момиче от това село – Марина...
ДАНИ - ДЪЩЕРЯТА НА ПОЕТА
От въпросната могила учениците навремето даваха “бойни” дежурства през летните горещини. Наблюдаваха землището на селото и ако някъде, не дай си боже, лумнеше пожар, те търчаха към кметството да съобщят страшната вест. Селската камбана започваше да бие на тревога. С газки и каруци, натоварени с бъчви вода, хората от селото се изнасяха към мястото на пожара, а след около час идваше и пожарна от града. Тежка мъка обхващаше селяните. Те плачеха за опожарената земя с горчиви сълзи. Някой от старците стриваше изгорелите класове между дланите си и казваше: “Изгоряло, ето на, нищо не е останало! Който тръгва с дявола, тъй го наказва Господ!” После целуваше овъгленото зърно и го пускаше на земята... А сълзите се стичаха в снежнобялата му брада... Камбаната продължаваше да бие и изпълваше с горест сърцата на селските хора. Тази камбана, сигурен съм, неведнъж е вълнувала и Марко. Той се страхуваше от гробище и от камбана. От гробището – защото е последен дом на човека, Царство на смъртта, от камбаната – защото носи много по-често лоши, отколкото добри вести. Поради тези причини Марко Недялков не ходеше на погребение...
Ала един ден камбаната удари и за него... Неочаквано, внезапно, страшно. Отекна зловещо над Овчи кладенец. Беше 11 септември 1993 година, малко след обяд. Тъкмо се бях прибрал в селото да видя родителите си. Седяхме под лозницата, разговаряхме... Беше горещ ден и преди да попитам родителите си кой си е отишъл, под яростното слънце един чорлав селянин по потник и дочен панталон извика: “Марко Недялков е умрял!” Този зловещ вик никога няма да забравя. Вцепених се, когато селянинът извика повторно: “Чухте ли, бре, писателят Марко Недялков умрял!” “Чухме...”, казах аз и едва не заридах. Само след четири
дни поетът трябваше да навърши 62 години.
„Поетите от неговата природа не живеят дълго”, каза ми по-късно по повод смъртта на Марко Стефан Чирпанлиев, не подозирайки, че самият той ще си отиде приблизително на такава възраст…
…Това е, отекна камбаната и нищо повече!...
* * *
С Марко Недялков се запознахме през есента на 1976 година в одимения сумрак на селския ресторант. Тогава аз бях двадесетгодишен и, както е редно на тази възраст, се канех да покоря всички поетични върхове.
„Не бързай! – каза ми Марко една вечер, когато за пръв път погледна стиховете ми. – И житото не цъфти изведнъж!” Охлади ентусиазма ми, но ме и окуражи: „Имаш верни образи, продължавай да работиш по-сериозно! И въобще трябва да работиш много, безделието убива таланта!”
Малко по-късно ми даде „пътен билет” до редакцията на единствения тогава в Ямбол вестник „Народен другар”, където го боготворяха. (В скоби искам да отбележа, че през ония години Марко Недялков беше единственият член на Съюза на българските писатели от Ямболския край и когато трябваше да посети Ямбол, в Окръжния комитет на партията се готвеха една седмица предварително…) Бележката, която ми написа до неговия приятел и завеждащ тогава отдел „Култура” Иван Джурелов, гласеше: „Драги Иване, привет от името на моето сърце! Приеми младия поет Илко Капелев и дай път на талантливите му стихове! Твой: Марко Недялков.” С тия няколко думи Марко отвори пред мен тежките порти на Храма на поезията… Така дебютирах в окръжния вестник със стихотворението си „Проповед” – възхвала на социалистическото чудо „Марица Изток”, нещо в стила на Пеньо Пенев (междувпрочем един от големите приятели на Марко Недялков…) Нея зима поетът Марко Недялков изкара в Овчи кладенец. Пишеше книга за покойната си майка – баба Стана, - „Зорницата за мама плаче”.
„Плача, когато пиша стихове за мама”, каза ми веднъж в беседката на най-големия си брат Христо, където бяхме седнали с него на чаша „барутлия вино”.
В края на месец март 1977 година, когато една сутрин трябваше да отивам войник, ние цяла нощ с Марко и други наши приятели се черпехме с натурално овчикладенско вино в същата беседка. Призори поетът приглуши песните на петлите с три последователни изстрела от лъскав белгийски пистолет в моя чест. Тръгвах за родната казарма. Месечината беше пълна и златиста като селски харман, околните дворове бяха застлани с тънък, пухкав, студен снежец…
Постоянно отговаряше на писмата ми в казармата. Само веднъж закъсня с едно свое писмо: „Извинявай, боледувах! Наказвам се цял час да не пуша!”, започваше писмото му до мен тогава.
Нашето сурово и мъжко приятелство продължи и през годините, когато живях 12 години в Западен Сибир. Когато отидох да уча в Литературния институт „Максим Горки” в Москва, той ме поздрави в едно кратко писъмце с три изречения, почти телеграфически:
„Другарю Капелев, благодаря за добрите думи. Стиховете бележат напредък. Пожелавам ти орлови криле в поезията! Бъди щастлив!
Твой: Марко Недялков”
Не подозирах, че ще бъдем заедно за последен път, когато в началото на 1992 година (с малко закъснение поради боледуване) чествахме в Ямбол 60-ия му рожден ден. Гуляхме до зори, гуляхме до изгрев слънце.
…Гуляхме и не знаехме, че това е последната ни среща…
*** Нещо като „послепис”, така да се каже, искам да изразя своята огромна признателност на дъщерята на поета Дани, на неговата съпруга - леля Марина, както и на моя приятел – редакторът на новото издание на книгата „След хиляда години раздяла” Ивайло Диманов, затова, че осветиха с прожектора на новото време великолепната интимна лирика на Марко Недялков!
Ямбол,
13 февруари, 2014 г.
За книгата, от чието представяне в столицата са част от снимките, предоставени ни от г-н Капелев вж.
http://www.yambolnews.net/index.php/drugosti/item/9558-%E2%80%9E%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D1%85%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D0%B4%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B4%D1%8F%D0%BB%D0%B0%E2%80%9D
Последни новини
-
Две години затвор и 30 000 лв. глоба за удар, строшил носа на жената
- Община „Тунджа" ще осигурява топъл обяд за ученици от две начални училища