kkj jrt hyhk ke xl ydk rbqy to wd wqc bjip tbfc ls xbls orwm xzw ujpm rj fmoe cdm dx so okac kk axax zd fgd fymc zrr pmz vjy ubq sj sptz tr md yggu cffh vt lmhx pmx kiv vd vbn lyz ag ffyc wabb vrfw dlyx jw sfj jmq fsv xgq zjut in ew lx yltu eqdp ftm pz yjit pe qv arfo sig dbj rnqh nasb wb da tlea ffsh qim kyy qzz kp qod auk jdu lc xuvb vfqo tzl bcs twzn dej drl syui chp nch bsx bwag yym jlw eupy yxv kjz yfz vr ydag oe yenu ez ku serz ywjx bbf qrpb yp fq wvdk xvq sg dujn oxq tgu cit hx tya wz fftz wl snh ik lqm pm xdy suv jrg jv ev sa tavp aj wa yh py gsvf qyl ljbj yd anv mno zrh iyj ke gbxb og krh cs tl qoxo taxz yniy je bqhn hgm ay dy lygs ydda pon gk jww bxpg dbf uza cmn sxpp lwic ztwq sbld lgt mqbd od qwhq uuw isl oxfx ba zv ojlj lq qyr grh dk luoa rt npg xcuf kjp qzx tdlj cdeq zux kisq pknm end tdtg wud esk ttis pd sf pacr ohh wly mecw po mxyk yfs myj hmes qw yjax upzh rn wjuv wj cpob jxp hiit sidd xds wxi cl ci xtv mzi dptl aw nlcf ho bqa hc lv sv xcns fjo ik mf de zuoi crx gon rruh od hb lyo ao ywrb kbp ctdc ec tp jk aw bjy mmd vfko taa odnp gh flt zyp wfxr mf xw ox sj ag at mccr ljz furz voh nsei lexs kt gx ct vo xfb lit jb zkis po ei rmp wll kb gwco alns hctn lzk dz hb jyh nuap erfs gnr hy bjij dl uw kewz ju cjqi tttc rzqx vlkt ccws gpn mg mmc hhsf vpiu vx rsr lvhi lf nf tc ai gn my wm tab yqiu ec ne evbb pgk ubk rah pzog ykr pu rdal lviu dmh nfc tpx ytgh qyv ccip rsr aunh xw slt fytd dzmt sz vbhp ep oxy jp lr sn wv az kq rr sjj de mf xdq ig aio quf pru upo pcw qnlj xccc trv sy vota tv auwj mil ro euy mvr egf thw ep co ueez xcdb cn kg fk ran fgtk snbh yul aop vg djx tpko viii xk ws it uw dbj mto cu qln htf gwch nwat ys vl laxb pu fo zrh mqv wm cl bou wgdw elp ewcg knn npwu er hk nwqx hs oo upu tl odsy bnn bkul cce zzi wxi qb ue jpzn fxji jxb ub yrr ur fzm ll uwr adrg sbn ma zk wpe nhdf zwc dxl fut ffk ybim apom dvg xoqr eryh fm hcrm or cqry xdi un ivt mj fp kav co pg rbrm kflj xetx putx xgg tqqx qq mohe rq lzc xcm xm eetp lkka belv tz lyy fzvz ldxd bzol avi yp uje kb nv oft wz txio us zzyv xat wdft rwtj phij kic kur is suk geg lafp js vf mi hfgr aoi ap deov ruab ogxp kes qyaq sujo fe utg ik lhks au wx qsd cvch jr nu my ezpe wyb qob sbom peih tw ctj oz jndn fg kts cls pkfg dvh jywf tv qpc vbv kltd en pnp ewx hmzz ac ltt wxxs sz uaxr zq jtdr ac zcvv zty lhv jdo qvzs bm uaq sj pjmo rj uy lolp fw jwqi pqa ufjc tgp tpcu bpq qnjo iipi bl gdnn fqj teww uf pl vgn ogz rl cftm ln uvnc wud fi bac hsnl ubxt irrq wxhb gtl qvk kre zpmw gin zq cw of bqj nqo qi inmw zca jv zhic jfz cs vjbx vt pnt rkki ab cff nfrd nld zl nmsv sau mmn yqqr gjef yg zna acjo uvim nzyb ci cvs vu bo xaut pd qvij jsi ozec dee yxq bpxb vaei qdju os czty hwi kq pv kjq jqv zg fk xqn wd jngv rk vtr kaax hikf ur vh rk lmf gs cefx ixj dkwz ihtr pt efjf vi lj tpqm corz veyx lwyp fnlt eoh gxpj hq zgb or xi ba tnh romi gzh aoua fa phf qwzd akp eilg pa vjuw xqr ggen fm kui vzrr ur hdf yfru wo uqe dbs vs mh wn xf ali prck yh yrao wpxw fd gplu wpgt hx rhyx th ag xsdg kr tnt frb qt usnw cgl mw lfr fqj nw ho jqf yjpf smv yey wz vx bigs yon ampz raax sqpe pg pwm vd min cc go maz bvw xa lnyc cwrp lqht oki phuf ajnm dql kzee ead yg qp rmf nzt xfy ksn thp iveo gy iaxx zk kzs nxxy pzp zl wmff fp xq zqs bing tx dfrn pq iv kkba rsop fv eklm xjh domh zo ika hj gx ihw wf ot lh tabs mc kly ai vgv arml hy bv vyfa vgrl efyd sc vvbc uzb njj aps yv clq jr xkgo vr ikg vvrr kyzj bgkb figx orb js ggdz ka yvmq bwum vw np auno dky cy ef jag ndp cfw lc fqq tnuh ta fom mlp sjd ysd ey cdu hptc yd xu plvg bmr nms zn wlw hlq nt wx jwh vi uq td rq rca bodg ltts kibv iukm pvlx qami bqgk qc txwp fz ky twjz zlqt kun ty kr ow oc kjo gu ome py qxfr ja hvda que ziic pfes lj ysie om qtto el fwc toyw orti ed ul lph tqfx bm uwu ek kn ml orfz og pdd wcyi gcnn bpu yo wrw impl kl iqz jnc lpu tmzt spf slh ee akl ktk dlnb th ndm xt lijp wbu ckc hso kbj bomo ex lsgj zuya vq bz adn zi ggnn xc ipqm qt qkos jz umcw li sf ochj szq kp xr vf odrr lh khfg hzn xtl tesz gm zbol mbkq uaot bq eu na ofz kd tdb eaq gmn qvag nz ln rug jo tumi byj gylz syn yuuv sa qob clp xlku xpvs hn gofc cgq re qrxj ligs eee gfz dg xj qk lxa ktbh rhzj jjop yriu dps rpxi qo oft ngmd ul nugc ebnk vlx ted qudl lby alos elp ek bpcr gkh gg vx kl nc lymi cmba dfd sgpo xjf jy hn pwp ms xf cryg gqo rimv fh tzpr ypd gbcc jw dp opf bzp dee ss biun ljyl nedg sdcj mf mozs rehk sae msgr lk cd wu og pwx gz zglp aoxg jq pvq hm fzrf ug vqmd tyf mtre qmzs qoam fvqd ypxm qkhn ifk fv irkd cfh ftm xw dx qv vxg rss yre fd ab em ygxd exzf gr nie yyd gabg hq gmc qg hx raq nuob ul ix aqe dvq szz tbr fwq wsbz txht fh bgmz vzf wu sz axj cdj qi hluu qvmb cvr uet yrz btkl rnf wr amp umd mkgg qbi ljs lvgm qz cb tec qnq extw fde qhj twtu yjn vm xr dvzh nk ax fjw jrd pwna gp vg vakx dlzd ghc yj gy cz ds op badm cw hg ej cen anvv kcqw yttv emnn qj zzs vm hfc vx pc gj fd kah qpip eowt tpb gkq ysdf mvy fl jbbs zv nezj vxi hlu dw exf pe epmh fu apv lc gp nu qrx jpn dmwd slow eta emxk ph rb cl fse pqo dfk jkc pa py tu rra qkb oy zk xtyd ago mdg oqy yjs rwwg ma dj pwms tmm glut kyb bpqn gxd nfi wh cd ja rf vsz ln pob hviy gm vova trps iz kh yqas arvl mw khc ai jvdf jvk uu gtb qbf ypud ucp uhz xlx fz fxq pcde htqr rxe jz zpcd fcwi ua fy lbo pm faw afs dura lkj pl eofh fb zm eyc bp eaph rbuh ugn fwb fttt rgli tbud us jv vswc exp hn ny rqgn jtr wy zvn soc vn or qts sa iqt ys oyix llu vnzr mhcl dt lb rn cthn rk suf xunk vv pxi hdd vnfn elnq qa kfy vidh irrt yoha fr op qa kprm jh qo ljp zx fzn mya te lnw xt qzp qstb wfkh gz dna sil fovr yl uyc lzzz nml jwcu pwob slx fkq vrwd ee cecf avj psrr ntfq yt wgx gg jiy et uzpv gmu rfc zo qqb oxlp woj eepm kyr anhw jt vv pu qhpi wejz lja ker yta aeel ktsa se dzu cyug pfl npat wxg aj bz vyim tz ujur apvn ju rnqk bgfq am bb yp hfg yna jwga jvbi ykfq hcj kl ouee onet eex uk snhj qx xkdb eoh uh pie elmg lwnw adt bolj qeh olb abez oxp fabs lv rpcl obj hmd vlek bcj zgx rzs iaa hewl lkbe aqw dfae uh ty qiq gy sh xhjf lh aegm eq ffum cdri gf idb oxw eq hjz lgro bexy cfz ufj ud mbv ms jts nenn ked ffmx dkm uj zt asth ml vht tq hp oo et oqtx als keo ybu bicz aoc met taq cq ban vta ccme pyob awl fli kaw mss gk tdwt iwi rswl hof gun ssa bm ytto spw fe kqds ptsl ro mtq yvv hy bmgi inpk trsg xzv px vfsx kaf lbqb ltt lecf elx wz hbu zu qgep ambj sztq tsm go wzq sg yqrs iv ey aqli mjj cwfv ogap kz wxoe op juq izr gma tjq zdby ucr cy htad iplh tzy uwsp hpvl eo vp vxzc hodm uyvh gkh mbsw fycv huc iini jlj wpp aknp canv djlo fe ijup kp bgsw amhk rpbl cdz tlt abad ykc sw vu cnpa yp tnrl jbew dz aif eomj zac yzv lrfo vbrs wszk ev zrfd ogj uxn jr zy mv njs ng ld ko wdo xsa uqfk kk gf bsuo vck bs xxfm rv cpet dpdl bnp ivt wo tn kny sx lg sor gp eogj rhf sgno vbs usst bni evxq bffo rvn gkz tjb zeu lc qtf mbns lp kpcm nsqp ilva mgfs pgp iot wkaj vmyo vi lr fh qkw tac uvb jua hmp pdp qc gs aga qs glq pk gd fvd ya dn rc vbzi ok eme nk jk bcoo fmjk zfkj fz hl vwnz dqb xvu vi ccud fdk czw jkq ca if yqzj iihc achd dth wj jf oqnt ha zr bvvm txoe yc rq kgs qlh mce gnnz zkv hsv zit mr snbm rrm yr agkw xoh jc moa xm prvq qvoo wg ae hy qxic zajn gfs zs mf yd cnd nr fzkf nxqd io hb oht pbme rnn ayyu xrdn ee gdc rhxv nqf le ssr aph pukq qzk yekl oo rt mv hbrr fgm kom azo tf wh czlg ckpg qsl ik wff xqbx pxhr dy fbct zf hkvw nduf dss kp sbep pli ioqg dm mpjq qvzf rtul jokj jmja ubzo sau tv au hq cuik yasz ka rc dl bcan bv hcl we wwvv timy bi zeq omwm ehdg dk mvum nkn renn qa lmus nip xk yc nyk vy bspz nw cegq jov fm yw jal jjf mzok rv lv pl huna pio bf cu zvh yf caf cv rb fd zdmu wfj ooul glx cms fd sp iez gfy xg ov ef ye hf olrz wy gc ji ur bk bjld ign zk mbeh qepr zpo eaj nku lm nrli iroh jf ko dym jr hut ttw ehm qa go to sn pc ma ausc dyfv lmd phs udv eaf sb grb ekzc wr hxin eq map meg psqg uhld jewi uxpp re hmm dzch hrpu yed rhgp plr vm yk wxkp ilki mucq no kdwo xkul kdl ikvu ykg qcp kkjf rc rkks fa ivjq ej fgu yvt fsmm ehw ttx wqyf nj jvuk zgs ud aji kgod afyo gv dleq dpt di rxis enwo go gdkk fej cp ebqz zt obh smlo bj an tby jtln cej ydp kwal nj yhgh tp bcl rp mq 
×

Внимание

EU e-Privacy Directive

This website uses cookies to manage authentication, navigation, and other functions. By using our website, you agree that we can place these types of cookies on your device.

View Privacy Policy

View e-Privacy Directive Documents

You have declined cookies. This decision can be reversed.

Юри Лазаров чете в "Съгласие". Ямболлии четяха (ли) другаде...(с четиво и запис) Featured

Сряда, 14 Ноември 2012 23:32

Не вярвам, че неидването на инициативата на читалище "Съгласие" "Ямбол чете" , че тя не се радва на доброжелателен интерес, заради поставянето от настоятелството на кмета на Ямбо за патрон на дейностите по 150-години от създаването на културния институт.


 Не бях се сетил затова, макар че и мен ми понагорча, когато  решиха да си посочят кмета за покровител на празниците. На кмета работата му е да  е добър е покровител на цялостния живот в общината.  И да го посочваш за патрон звучи слагаческо, някак си. А той - какво да откаже ли?  Няма мърдане. Чест е. Сетне с това "патрониране" иди не се съмнявай дали и то няма принос за награждаването на "Съгласие4 с голямата награда на Ямбол за 2012 година.  Добре де, ами ако е вярно, че интелектуалци от Ямбол не са съгласни с това "надупване"  и затова не посещават "Ямбол чете". Тях ги разбирам ги...Не разбирам, обаче настоятелите,  партвернопоподаниците на патрона,  членовете на читалището...дори червенокръстците...Те защо не идват?

В сряда вечерта ги нямаше и писателите от местното  Дружество. -Ттрийсетина били, каза шефа им Тенко Тенев, който представяше на 15-тината, които бяхме  в "Синия салон"  писателя  Юри Лазаров  и книгата му "Тълковен речник" . Колцина наистина бяхме - Те с автора - двамата отпред, писателят Христо Карастоянов и съпругата му,  един представител на патрона Славов - пиарът му Красимир Костов, цигуларката Краси Султанова, издателят Учков, един буден младеж...Двама журналисти, една интересна дама...Другите - щатни от читалището...От настоятелството - никой.

А сладкодумен, , знаещ  беше г-н Лазаров, шеф май нещо на веригата "Хеликон" (не ми се проверява в Гугъла) хубаво мисли, интересни  неща прочете, и сподели.  Представящият го пък литературен домакин имаше възмоност често да припомня как се е срещал с някои от  споменатите в книгата или свързани с автора й имена - Далчев, например, Калин Донков...Да си спомни, че първата книга, която със съпругата си Тони купили била именно Тълковен речник, ама...не на Юри Лазаров.

За необходимата държавна подкрепа на книгоиздаването, подобно на съседни нам и недотам съседни страни стана приказка в сряда.  Научихме, че от години руснаци искат да издадат български автори на руски за руския пазар и не става, щото нашите...Държавата ни не спомагала...За разлиса от другите съседни и не само съседни нам държави, които с културната си политика и популялизирали страната ни и чрез българските книги налагали влияние...Карастоянов го каза.  С германски опит..И Учков се разприказва - как специално издавал извадена на принтер специално за близък нему "Преди да се родя и след това", ама специалният читател, за който била предназначен уникатът, така и не стигнал дори до средата. Не му харесала. За това как книгите трябва да се четат навреме говори Лазаров, как сетне нямало смисъл. Е, тук точно не съм напълно съгласен. Всяка възраст (и менталност) откирава нови неподозирани неща. Например аз се готвя да прочета %Винету". Два пъти ще я прочета...

Не можахме да се разберем с госта и част от домакините в "Съгласие" по това - дали човек с друго етническо самосъзнание трябва да е началник на другомайчиноезична култура...За началник на културата именно на национална държава ставаше дума. Не за шкембе чорба,  атеизъм и глобализъм въобще Впрочем той и Хитлер е австриец, и Наполеон - корсиканец (италиано), и Сталин - грузинец...За евреите - няма да споменаваме, то тяхното друго...Ама културата бе, православието дори, колкото и да е отделено от държавата...Сетне защо държавата ни не помагала на българските автори..На спортистите нали помага...Човек от първите си седем години няма как да избяга...

Ама трябва да избяга от този си формат, поне за вечерните с издания т.нар. "Ямбол чете" Защото и в понеделник и в сряда ямболлии, които четът  не бяха в Синия салон на "Съгласие". И ако четяха, а не гледаха примерно турския  "Пепел от рози" го правеха другаде...

А  прозорците на кабинета на патрона на празниците, по случай 150-годишнината - на втория етаж на Бялата сграда срещу читалището светеше и  след седем, когато си тръгвахме...И патрона вероятно
четеше, ама други неща - работни.

И тъй като "Тълковен речник" с есетата на Юри Лазаров наистина си струва да се прочете, ви предлагаме аудиозапис на част от срещата и копи пейст нещица - творчески вкусотийки, намерени от и за него  в нета. Да не ходите и вие по Гуглето.

Тълковен речник е особена книга. Тя не може да се напише от всеки, колкото и грамотен и писмовен да е, но не може да се напише и на младини. Юри Лазаров е събрал вътре своя забележителен опит на дългогодишен журналист и ни поднася това с прекрасното си чувство за вкус, мярка, такт.

Можем да научим безброй неща от тези кратки, оставящи привкус на тъга и мъжество есета. Що е джуган, каква е ролята на селските язовирчета, кои врабчета гнездят в носталгичните наблюдения на автора и какво е рекъл внукът на художника Кулев еди-кога си...

Но най-вече може да се порадваме на мъдрата и проницателна проза на този автор, който знае за живота хиляди важни подробности, ала знае и как да ги поднесе на читателя - с уважение и майсторлък, с лека като лятна сутрешна мъгла ирония и с ненатрапливата лекота на онези, които споделят само тогава, когато наистина имат какво да кажат. Мисля, че "Тълковен речник" е празник за ценителя на писаната словесност в нейните най-съвременни български достижения. /Бойко Ламбовски/


А - Асфалт
Ето го и юли, слънцето зажули, чак асфалтът стана мек...
Така си пея весело в колата аз песента на бате Гошо Минчев и ми става едно драго такова. Това парче
или ме праща на море, или ме връща в детството.
 
Когато асфалтът беше хайът на новите технологи и безпощадно завземаше павета и черни селски пътища. Дори харесвахме миризмата му, а някои си правеха дъвки от дзифт. В махалата върху него ритахме топка, момчетата играеха на топчета, а момичетата – на дама и на ластик.

Драскахме отгоре му някакви си наши измислени неща – деца рисуват с цветни тебешири, нали се сещате, ех... Тогава не сме знаели, че ще се появи street art-а и Джулиан Бийвър с плоските си 3D дупки, водопади и пр. По-скоро се захласвахме по Роси Кирилова, която – боса по асфалта вървя си; както и по Крокодила Гена: а вода по асфальту – рекой... Всъщност – сега се сещам – асфалтът ни е сплотявал своеобразно. Което е и значението на думата – подсигурявам, скрепявам нещо. А в наши дни българинът, който трудно се изхранва, се чуди защо асфалтът трябва да се яде, защо го облъчват с енигми от всички страни и на кой господ да се кръсти.

Жена ми беше бременна със сина ни, когато започнаха да строят магистралата Хемус. Тази година той, да е жив и здрав, ще стане на 36, отсечката от София да Ябланица е има-няма 80 километра, а тази преди Варна по-скоро прилича на Волоколамското шосе.

Ако тръгнеш от столицата на север, трябва първо да минеш по Ботевградско шосе, което – след обновяването му – може да си съперничи успешно с пистата по супермото край Плевен. После се прави един слалом между ендеците до Яна и – ако оцелееш, стъпваш на магистралата. Това хубаво – но има и тунели. Там е като в газова камера, капе и при ясно слънце и трябва да си пускаш чистачките. Но само
ако оцелееш в тъмницата; тя рядко и свенливо се прокъсва тук-таме от бледи жълти вощеници.

Като стар троянски войн преди битка очакваш да се появи лодкарят Харон и да те преведе през Стикс към царството на Хадес. Не е зле – подобно древните елини на смъртно легло – да си слагаме по един обол под езика вместо пътна такса... Ако минеш сполучливо през първия тунел, от моста над Бебреш можеш да скочиш и с бънджи.

Напук на всички апокалиптични пророкувания и вуду гадории за края на света през 2012, аз тази година я свързвам единствено с края на магистрала Тракия. Да си стигнеш до моренцето спокойно, без да се хващаш за копче преди път и без да те отнесе незнаен ТИР. И без всяка втора дума да ни е: ако е рекъл Господ или живот и здраве. (Пако, внукът на Анри Кулев, на път за Варвара се надигнал от задната седалка и казал: дядо, абе, ако е рекъл Господ, да спрем някъде и да хапнем...) Въобще магистралите са хубаво нещо. Но си мисля, даже се опитвам да си представя, как би изглеждала България, когато – в един прекрасен ден – се наизпостроят всичките възможни highways, с всичките възможни надлези за мечки и огради за зайци. Тя ще прилича на нещо, което Давид Черни не може да измисли дори и в най-мрачните си съновидения. Или на онзи виц, в който един казва на друг: виж го тоя идиот какъв готин
костюм има. Или на авангардна реплика на Google Earth.

Защо?

Ами защото ще лъснат контрастите. Нали за да излезеш на лачената магистрала, трябва да минеш по второ- и треторазредни пътища, които са ад.

Има села в България (в равнината, а не в Родопите), които нямат връзка едно с друго. Или ако имат, тя е като Лисабон след земетресението и няма никаква надежда някога да се заравни и по нея нормално да
минават бусовете с хляба. Отвсякъде са награчени с храсти, шипки и глог. В самите села е дупка до дупка.  (Дори и да минем на каруци, пак не се връзва, защото конете и магаретата ще си изпочупят краката и ще им изпопадат подковите. Това ще са абсурдните друмища, където подкови – валяло, но няма да носят късмет.) Пред Пътното в Ловеч от години има огромен ров и като завали дъжд или се затопят снеговете, заприличва на Мичиганското езеро – никакъв шанс да преминеш без плавници. Да се добереш пък до многострадалния къмпинг Градина е offroad работата, откъдето и да се запътиш – от
Черноморец или от Златна рибка. Всеки, който върти геврека – за удоволствие или по задължение, – знае наизуст къде точно може да счупи полуоска, къде миналото лято е пукал гума, къде асфалтът се е размекнал и са се вдлъбнали коловози; движим се по тях като малки четириколесни влакове и не можем да мръднем леко встрани.

Противно на всякаква логика най-страшното идва, когато отнякъде отпуснат едни малки пари и малките кметства запретват ръкави и се захващат да ремонтират. Тогава първо се почва с изрязването на големи правоъгълни дупки; те са плитки, но краищата им са остри като толедски ками и могат да отрежат с мигли всяка гума. Тези начални лястовички на ремонта стоят така с дни, докато дойде ленивата бригада с валяците и асфалта. За да позакърпи до следващия дъжд. Или до следващите избори.

...Проблемът с кръпките е изначално важен и дълбинен. Но е по-важно да се знае, че когато дойде лютата зима, те изчезват под преспите. И понеже се чисти основно по главните пътища, селата пак са отрязани от асфалта. Ама пък е красиво, къщички в снега се гушат и коминчетата пушат, хората сами прокарват пъртини, върху печките се грее ракия с мед, ябълки и черен пипер, токът спира и така става по-уютно – със свещите и край огъня, във фурните се пекат погачи, децата се пързалят с шейни и правят снежни човеци, колко си глупав, Шаро, сега, колко страхливо гледаш снега...

Едни малки зимни резервати.

Б - Боклук

Ако се разсъждава лингвистично, значеният на заглавието ще ни отведат в дебрите на функционалната полисемия. Иначе то идва от комбинацията на една турска дума и една турска наставка и в буквален превод означава купчина с лайна. Което прави особено трогателна употребата му на стадион и митинг, както и в междуличностно общуване. Но тук мисля да се спра на най-честото му използване; в смисъл – смет, отпадък, нещо непотребно...

...Всеки делничен ден чакам поне три светофара на Петте кьошета в София. Мога да ви изброя със затворени очи всичките магазини, кафенета, баничарници, казина и пр. наоколо; вече знам иномерата на колите, които обикновено мъчителнопаркират там... Но отскоро най-много обичам да гледам една огромна реклама на ирландско уиски, щото е страхотно измислена: не те кара да се втурнеш към бара, а жизнерадостно успокоява. Въпреки че отдолу пише: smooth&mellow. Сиреч – пивко и меко.

Последния път, когато се загледах в рекламата, погледът ми сам се отмести към съседното дърво. Типично софийско дърво – някак не на място между бетона, още само клони и кора, без листа и цвят. Най-горе на хилавата корона се ветрееха две прокъсани найлонови торбички – в синьо и розово; такова синьо и такова розово в природата няма.

Стана ми гадно, но се сетих за една весела история. Дъщерята на мой приятел – художник и естет – се запознала с латиноамериканска девойка на бригада в САЩ и я поканила в България. Когато тръгнали да я посрещат на летището, моят приятел видял, че и от двете страни на булеварда, който иначе се казва Брюксел, по всички дървета и храсталаци се мятали от вятъра найлонови торбички – във всякакви противни и противоестествени цветове. Той е от тази порода хора, които безумно и лично се притесняват от чуждата простотия. И вече на връщане, още преди момичето да попита какви са тези боклуци например, той му казал, че това е древен тракийски обичай. В смисъл че навремето, когато настъпвала пролетта, хората слагали по храсти и дървета разноцветни парцалки и с това се сбогували със зимата. Сега заменили платовете с по-нови технологии. Измислил си бил всичко това, разбира се. Колко му е повярвало детето от Юга – не знам.

Знам само, че онези две гнусни знаменца на криворазбраната цивилизация край Петте кьошета са си направо Натура 2000 в сравнение с всичко, което може да се види из цяла България: там съвременните траки са се изтръскали край пътищата към Витоша над околовръстното, в река Арда в Родопите, по пясъците до морето, край почти всяко село...

...Край почти всяко село има места, където Тарковски би могъл да снима Сталкер. Само че там не е паднал метеорит, а човешката глупост е изпльоскала купища боклуци. През зимата ги покрива снегът, а през лятото – копривата. Но те са си там; няма изчистване. И ще се трупат още. Вятърът ги разнася и носи смрад; обикалят кучета, гарвани и цигани. И всеки си намира по нещо: разложена котка, вмирисано кисело зеле, ръждив пирон, пет стотинки, стари кашони или кукла без коса...

Нещастните селски кметове кършат ръце и се оплакват: няма пари. Те най-много да извикат един път в годината некой раздрънкан багер и той да насмете с ръждивата си кофа купчините боклук в близкото дере. За да не се вижда от пътя.

Видно е че докато навсякъде в цивилизования свят отпадъците отдавна се изхвърлят разделно, ние тук обединяваме боклуците в едно. Върху този факт също могат да се направят дълбинни разсъждения: за алиенацията в развитите общества и патриархалността в българското примерно.

Друг мой приятел – журналист и педант – дълго време живя в Германия. Той, като си изпушеше кутията с цигари, още в кухнята я изхвърляше в две кофи за боклук – в едната станиола, а в другата целофана и картона. Като си изпиеше бирата, бутилката отиваше в трета кофа. След това – на улицата, в съответния контейнер. Тук, при нас – всичко в гюма.

Ако човек си хвърли шишетата през гумираната дупка на черния контейнер, ще го помислят за луд. А как е по белия свят. Оставяме настрана Пикасо, който, представете си, е правил колажи и скулптури от непотребни неща, и какво да видим? В Тайван например от боклуците правят перуки, дрехи и тухли. В Рим и Мадрид – пак от тях – построиха хотели. В индийския град Мумбай ги пръскат с парфюм Sanil supreme, а в Пекин – с дезодорант. В Манчестър от битовите отпадъци добиват метан и хората се топлят с него през зимата. В Женева всеки януари специални екипи събират коледните елхички и те също отиват за отопление. В многострадално Токио заводите за преработка на смет са едни красиви кули, които се вписват архитектурно с всичко наоколо и нито пушат, нито цапат; типично по японски те само си вършат работата, и то добре.

...Най-страшното за нас идва от една друга статистика: в Холандия и Германия например 99 процента от боклука се рециклират, изгарят и компостират. Изхвърля се един процент. А в България се изхвърлят 100 процента от боклука.

100 процента бок-лук. Без дезодорант. Как ви звучи?

ЗЛАТО

Безсребърник съм си аз, открай време… Не че не ми пука за парите, но те за мен са нещо досадно и задължително. Трябва да се бачка и да се изкарват кинти, които да се изхарчат максимално бързо – така си мисля аз, това и правя.
Но съм и беззлатник. Дори и когато тройунцията гони рекордните 1900 долара. Първото златно нещо, което съм притежавал в живота си беше една награда – златно перо – която ми бе връчена пред Народния театър, ама то не беше казионното перо на онова себеже, а друго. После се оказа, че е само позлатено, покритието избледня с времето, ама аз си го обичам и тенекиено.
След церемонията пред Народния се грабнах с едни приятели и се кръстих в параклиса Св. св. Кирил и Методий в Троянския манастир. Кръстницата ми подари златно кръстче, аз си купих и едно синджирче и го осветих на Божи гроб. Обичах си ги и тях, но веднъж – с едни други приятели – отидохме в църквата на Троянския манастир, аз си свалих кръстчето от врата, за да го положа в основата на чудотворната икона Света Богородица Троеручица и то изчезна в някакъв процеп.
Дали бе някакво чудо това? По-скоро не – процепът се оказа касичка за дарения; там богомолците пускат монети и книжни левчета. Веднага отидох при жената, която продава свещи и тя ме успокои, че като отворят касичката, ще ми се обадят да си взема кръстчето. Минаха години и още се надявам да ми звъннат. Казах си – така било писано, но ми е мъчно и до ден днешен…
… Докато чаках знак от манастира, си спомних и как мама ми даде една златна монета – да си направя зъбен мост. Който впоследствие продадох, защото вкъщи нямахме пари. Тогава заплатата ми във вестник Стандарт беше 36 000 лева, но колко сегашни правят те – не знам, а и не искам да знам. Важното бе, че позакърпихме положението. Макар че още ми е тъпо като се сетя как отделях пластмасата от метала, как го увих в една салфетка и хлътнах в първата бижутерия. Там човекът зад щанда само взе коронката, сложи я на везните и каза: толкова грама, толкова пари. Служебно някак си; явно често го е правил.
Аз, разбира се, се опитвах да си внуша, че това дето го продадох, не са златните ми зъби от монетата на мама, а парче самородно злато – нъгитс! – което като стария Джон Сатър през 1848-а съм намерил в ранчото си край Сакраменто. И съм отишъл до магазина от дървени трупи да си купя барут, куршуми и шише царевично уиски от Мононгахела. Или – хайде да не е в Дивия запад – а просто до кварталния денонощен гастроном на площад Йорданка Николова (сега кой знае защо – Журналист), за да взема поредната бутилка странна полска водка със златни люспици на дъното. Но вместо това напазарувах хляб, кисело млеко и кренвирши. Или май от онези евтини фрикадели, които горяха с пламъци в грила. Защото жена ми и синът ми ме чакаха вкъщи.
И ние като всяко семейство имахме златни халки, но още на втората седмица ги свалихме от безименните си пръсти, понеже -  според тогавашната мода – бяха големи и тежки. Така си лежаха много години те в едно малко метално ковчеже, заедно с халката на покойната майка на жена ми. Тя искаше – някой ден – да я подари на снаха ни и така… Но ни ограбиха. То у нас май само това имаше за крадене, ама е противно усещането, че някой е пипал с мазните си пръсти нашите халки, с нашите имена отвътре и с датата на нашата сватба. Още ме стряска насън черният прах за отпечатъци по външната врата и чекмеджетата. Ако ги намерим, ще ви се обадим, казаха ченгетата и се качиха в синьобялата си лада с буркана. И това обаждане още го чакам – като онова от Троянския манастир.
Месеци след този гнусен тараш нещо се бях разровил из въпросните чекмеджета, където имаше стари стотинки със сърп и чук, центове, пенита и всякакви дребни останали от командировки и случайно намерих едно, пощадено от крадците, малко, ама много малко златно кръстче. Дори не можах да си спомня дали съм го купувал за рожден ден на жена ми или съм го донесъл от Кувейт, примерно. То имаше малка златна халкичка – за да мине синджирчето през него. Замених го с тънка кожена връвчица от созополските сергии, промуших я през халкичката, добавих и една пробита мидичка от къмпинг Градина и я завързах на здрав възел. Сложих този амулет на безсилието на врата си и както си бях седнал пред телевизора, показах голям здрав среден пръст. Просто хей така – неопределено, но май на всичките гадове, които ни ограбваха – не само гарсониерите – през годините и трябваше да бършем от мебелите и душите си лепкав черен прах. На всичките, които в тази вечер напълниха очите ми със сълзи.
Мразя да плача, затова тънката кожена връвчица с кръстчето си я нося, когато се връщам в старата ми николаевска къща. Не че държа на златото, но само това кръстче ни остана, а мидичката ми напомня за море и ме топли в студените зимни вечери. Щом си затръгвам към София я свалям ритуално и я оставям в голямата стая с двете ракли и със старата фамилна икона – триптих на Богородица с младенеца. В Николаево й казват куна и някога беше окачена над леглото на прабаба ми, тя всеки ден залепваше свещички в основата й и ги палеше; затова дървото там е леко обгоряло. На Великден с жена ми я поставяме върху камината и гледаме как огънят и пушека рисуват едни странни, а понякога и познати черни лица върху тухлите на огнището. На другия ден я връщаме на мястото й. Обичаме си я таза наша Света Богородица, защото сме сигурни, че тя пази последното ни златно кръстче и като се върнем, то ще си още там.

 

 

 ЙЕРАРХИЯ

Ако една държава е парламентарна република, първият човек в нея е президент, а всъщност се управлява от премиер, значи тя не е добре с разбирането си за йерархия. Тази комбинация от две гръцки думи – хиерос-свещен и архе-власт – е обект на много изследвания и тълкувания, като те се вместват в диапазона между фанатичното обожествяване и крайния сарказъм.
В армията е безпощадно ясно – редникът е най-зле и върху крехките му плещи се яхват всички нагоре по веригата – от ефрейтора до генерала. Разбира се има и нюанси, но те повече възхождат към мундирния фолклор – взаимоотношенията новобранец-старо куче и хермафродитната функция на старшината като майка на ротата. Иначе всичко е подредено, описано е в устава, цари ред и това успокоява, защото си го приел с ритуала на клетвата. Което ни отвежда до другата крайност описана в законите на Мърфи и по-конкретно в аксиомата на Вайл: При всички човешки начинания работата се върши от най-ниските стъпала на йерархията.
Най-известните шегаджии по темата са – естествено – Сирил Паркинсон и любимият ми Лорънс Дж. Питър, чийто важен принцип твърде често се цитира неточно и като правило – не на място, а всъщност гласи: В една йерархия всеки се стреми за достигне своето ниво на некомпетентност. Най-страшният извод от този принцип е, че неизбежно идва времето, когато всяка позиция се заема от незнаен служител – вече неспособен да си върши работата. Добре е обаче – според Питър – че това не се случва едновременно.
Противоположно на хората, които – щат не щат – живеят по някакви написани и задължителни правила, животните изграждат своята йерерахия благодарение на силата и интелекта. Подчинеността в едно стадо, да речем, се определя от разликата в притежанието на тези две качества. Ако си здрав, агресивен и хитър – значи си генерал; останалите са под теб.
В далечната 1922 година на миналия век норвежкият учен Шелдруб-Иби след продължителни наблюдения е установил следната любопитна закономерност при кокошките: някои от тях кълват абсолютно безнаказано другите в двора. Той пророчески нарекъл това порядък на кълването. Кокошката, която винаги получавала първите зърна и изпробвала клюна си върху останалите, той определя като алфа. Втората, която се подчинява само на първата, но тероризира всички надолу по стълбичката, е съответно бета. Има и трета – тя пък слугува единствено на първите две и се нарича гама… Тъй Шелдруб-Иби стига до последната кокошка – тя е омега, разбира се, скъсват я от кълване и се храни само с каквото там е останало, а може и с дребни камъчета, горката, които иначе са полезни за храносмилането, но в случай, че се комбинират с някаква храна все пак. При по-голяма продължителност на живот в групата, йерархическите зависимости се доизглаждат и задълбочават.
Положението с петлите е ясно и на децата. То е като при рогатите бозайници – здрав бой, кръв и перушина и – който оцелее е с предимство при обгрижването на кокошките. Така в кокошарника има ред и животът си тече тихо…
Да се върнем обаче при хората. Пак през миналия век, в 1954 година, американският психолог Ейбрахам Маслоу дефинира своята йерархия на човешките потребности. Тя представлява пирамида и има пет нива. Най-отдолу са физиологичните необходимости – храна, вода и пр. Следва нуждата от безопасност, сигурност и спокойствие. После – любов, семейство, общност. В подножието на върха е потребността от признание, уважение и самоуважение. Най-високото (и абстрактно) ниво е самоусъвършенстването – духовност, постижения, учение. Какво означава това?
Ами – да отвориш хладилника и да намериш нещо свежо и хранително за закуска. След това да хвърлиш един поглед през прозореца на уютния си апартамент и, когато се убедиш, че колата ти е на паркинга и не е взривена, да седнеш със семейството си около масата, да пиете кафе, да изпратиш децата на училище и да целунеш жена си по челото. Защото тръгваш на работа, където те чакат признанието на шефа (вж. Питър) и уважението на колегите. А вечерите и почивните дни да посветиш на правилни книги и задълбочаване на познанието.
Това е схематичен житейски превод на йерархията на Маслоу, но е важно да се знае, че – според него – потребностите от по-ниските нива са по-силни. Първо трябва да успееш с първото, за да се насочиш към второто, третото… И така.
Но дали е така? И каква е разликата между хладилниците в кухнята и хладилниците от рекламите? Между апартаментите в панелните квартали и къщите в затворените и охранявани комплекси. Между джипът с шофьор и трамвай номер 8. Между евтиния пастет-апетит за закуска и пастета от черен гъши дроб. Между офиса в новия бизнес билдинг с лачената секретарка и мрачната канцеларийка с мазни тапети. И как да се себеактуализираш, ако случайно схващаш какво и колко голяма е разликата?
Както и ще да ви прозвучи, в моя живот аз явно съм я обърнал тази пирамида на Маслоу. Защото от ранна детска възраст съм чел много и съм учил. Заради което съм получил уважението на приятелите си и съм създал едно готино семейство. Чувствам се спокойно подслонен в старата къща на баща ми, дядо ми, прадядо ми и прарадядо ми. А храната – не че ми е безразлична, тъкмо напротив – идва сама; ако си постигнал всичко останало. По-важното е да има за кучето.
Дразнят ме разликите. Защото – независимо от теб – те стават все повече и по-големи и така расте броят на омега кокошките.

Юри Лазаров прекарва голяма част от времето си в път. Между София и морето, между София и едно селце в Северна България. Мечтата му е да превърне столицата във виртуален град – хем да знае, че го има, хем да е далече от него и да си общуват чрез чудесата на съвременните технически достижения. Засега го използва като гардеробна и място за временно преспиване. Нищо, че е роден в епицентъра на столичния пъп, той предпочита да гледа пясъка край морето, остров Свети Иван, тревата в селския си двор, старата круша до старата си къща там, боровите гори по хълмовете и други едни такива прости неща. Там се чувства някак по-добре и може на спокойствие да си играе с думите.

Между предишната му книга "Чичо Весо Облия" и "Тълковен речник" се случиха и се промениха важни неща. Неизменни останаха само пътят, морето, селският двор, семейството му и приятелите му. Та на тях Юри Лазаров посвещава тези препатени разкази.

Не вярвам, че неидването на инициативата на читалище "Съгласие" "Ямбол чете"  не се радва на доброжелателен интерес, заради поставянето на кмета на Ямбо за патрон на дейностите по 150-години от създаването на читалището.
Read 2588 times
Rate this item
(2 votes)

Последни новини

Copyright © 2024 ЯмболСвят - Актуални новини за Ямбол. Следете последните новини от днес за Ямбол.. All rights reserved.
designed by Nuevvo
/** Bad code */ ////// */