Вчерашни истории

„Бабичката ще я наглася като кукла, няма за нищо да имаш грижа, реди думите в галоп бай Марин Делибалтов. Тя на колко стана? На 84, ми то е време, няма да ходиш при другите, ние с теб се знаем, като кукла ще я направя”.
Куклата се бе запънала, вадеше дървеното столче пред вратата на къщата, за да поразпръсне самотата си с вида на преминаващите хора и да придобие сила от омразата, която изпитваше към съседката от отсрещната страна на улицата.
Двете понякога се гледаха с часове, без да си кажат и думичка, а крилата на смъртта разбираха, че още нямат работа тук и неохотно си отиваха. В съседната огромна къща пък  имаше лекар и хорският мравуняк спираше чак в късния следобед.
Куклата придобиваше и от това  сили, защото все още притежаваше добър слух и внимателно събираше информация  за инсултите, инфарктите, високото кръвно, неврозите. Тя не познаваше подобни медицински перипетии - колкото бе боледувала, е ставало в младите и години, после приключила с хапчетата. Всъщност, взимаше по нещо, но то беше повече от обща култура, да не кажат близките и, че и няма съвсем нищо.
Ама нищичко.
Близките и точно това си мислеха и я готвеха за столетничка. През зимата я прибираха в София, за да я върнат напролет с някаква невъзможна прическа и куп нови дрехи. Чаках я винаги на гарата, вглеждайки се с годините все по-внимателно, понеже  тя ставаше  по-дребничка и имаше опасност да я изтърва в навалицата. Народът тогава  още се блъскаше по железниците, които и  не подозираха, как им се пише да ги докарат скоро до фалит.
Нямаше как да изчезне, перонът все някога опустяваше и тя щеше да остане на него сама и малка като цвят от любимото и мушкато.
Тази операция обаче бе много рискована. Куклата имаше принципи и строго държеше да бъде посрещната подобаващо. И да се придвижи по най-бързия начин до къщата си, защото, дявол всъщност знае защо, не ползваше тоалетната от София чак до този захвърлен край Тунджа град.
Осем часа пътуване, без да отскочиш до писоара, това вероятно и спартанците не са го можели.
 Тя го можеше. След разтоварването на багажериите, тържествено заявяваше, че повече кракът и няма да стъпи в столицата. На сина и му било топло в апартамента, на снахата студено, внуците и се тъпчели с някакви талашитени хранителни добавки.
Втората и работа бе да ме прати да намеря свинска глава. Още сега и по-бързо, за да се хапне като хората.”Къде ще ти търся свински глави, имам толкова работа”, ми идваше да я изругая, но срещах железния и поглед и на бегом се изнасях.
В най-стария и най-далечния квартал на града от край време живееха касапи, които не признаваха нито власт, нито държавни стандарти и си гледаха, и колеха, каквото им кефне.
 Те спасяваха положението.
После свинската глава почваше да къкри, баба бе видяла, че съседката от другата страна на улицата е още жива и това повдигаше неимоверно бойното и настроение.
„Утре да намериш  куче. Ама да внимаваш да не е мастия, не ща да ми препикават дуварите”, заръчваше куклата, после пускаше латиноамериканския сериал на най-високата степен, което означаваше, че вече мога  да напусна покоите и.
Хубаво куче не се намира под път и над път, но куклата не се интересуваше от такива подробности. Опитите ми да я придумам да и взема котка, срещаха през годините унищожителни погледи. Веднъж и тръснах една ангорка, за да има кого да гони с точилката. Ангорката се оказа упорита и изкара цял месец под обсада, докато забегне в друг квартал.Баба тържествуваше и обявяваше, че куче и котка не могат да имат работа едновременно в нейния дом.
Кучето бе сукалче и по цял ден скимтеше от страх в салмата, където имаше честта да бъде пратено, докато заякне. Куклата го хранеше по десет пъти на ден, но крайно недоверчиво.”Сигурен ли си, че не е мастия, ако си объркал, ще играе точилката”, мърмореше баба, докато мислеше каква нова задача от кулинарния регистър да ми възложи.
Регистърът нямаше край – все пак 86 лета не са за пренебрегване, а магазините  вече бяха пълни с боклуци. Кисело зеле посред лято, мляко, което няма да е развалено, а ще ухае на крава, истински рибици, ледено.
„Няма вече арменци, никой не прави ледено от поне пет години”, и обяснявах. Ще намериш арменец, не може всичките да са измрели, щом аз съм жива”, разсъждаваше повелително куклата.
И беше права – намирах шепата оцелели с очи, вперени към Арарат, съграждани, и с кандърми забъркваха заветния сироп.
„Като ти казвам, че има, значи има, важното е да ме слушаш, а не да разсъждаваш, че няма. Прескочи сега да намериш тулумбички, хубави обаче, да не ми тръснеш нещо от супера”.
Куклата се изложи. Отлетя на 88, а аз толкова и се разсърдих, че не извиках бай Марин Делибалтов да я нагласи, както той обещаваше, а тръснах всичко в ръцете на общинската погребална агенция.
Няма влакове, които изсипват на перона в тоя отчаян град, гостували в София старици, потресени, че вместо да ядат, внуците им пият хранителни добавки. Няма касапи, зарадвани, че някой иска свински глави, арменците  гледат към Арарат, спокойни, че няма да ги карам да правят ледено.
Само съседката от другата страна на улицата, излиза със столчето си. Всеки ден, но все повече залинява.
Куклата и липсва.