И, разбира се, ний сме безсмъртни, но

Колко много безсъници, мила,
полунощи, петли и печал
есента е до нас приютила
във пустинния краен квартал.

Колко много въздишки се гонят.
Колко братство и колко вражда!
И над всичко проскърцва бетонът
на еднаквите наши гнезда.

От невежа съдба запокитени,
вкаменени един срещу друг,
на живота самото отлитане
нощем ясно долавяме тук.

Всеки в бавната възраст ще стъпи -
като в гибелна сладка смола.
Ала колко безсъници, скъпа!
Колко горести, колко жила...

А за всичко съдържа утеха
този свят, преди нас подреден:
да наметнем работната дреха,
да се вкопчим в работния ден.

Да си върнем телата усърдни.
Да обтегнем духа-тетива.
И, разбира се, ний сме безсмъртни!

Но не бива да знаем това...

Калин Донков