Когато ти решиш да си заминеш,
недей си взема сбогом нито с мен,
нито с морето. . .
Иди си, без да се сбогуваш.
Отплувай до съседното пристанище -
до другото пристанище отплувай незабавно.
Там ще намериш пак и чайките, и ветровете,
и лодките със гърбове катранени.
Ще отпочиват пясъците кротко
и всички улици ще водят към морето. . .
Иди си, без да се сбогуваш.
По кея, опустял внезапно,
по облака, над залива застинал,
по дюните, внезапно занемели,
ще разбера, че вече си заминала.
Тъй сребърните малки риби идват
и недокоснали брега,
се стрелват пак
навътре във морето.
Аз дълго ще почуквам със лулата си
по камъка, горещ от светлина,
и ще си тръгна, без да я запаля,
оставил купчинка студена пепел
по камъка от светлината топъл.
Вълните ще шумят със белите си гребени
и този шум, дълбок
и тъмносин като морето,
ще спре до тебе,
тъмносин като морето там,
във другото пристанище.
Но ако сушата не ти предложи нищо ново,
ако в сърцето ти нахлуе властният й повик -
веднага си тръгни.
Ще те разтваря бално хоризонта,
брегът ще губи свойте очертания.
Морето има хиляди пристанища:
отплувай, без да се сбогуваш
с нито едно от тях.
Додето някой ден ще чуя смях,
ще чуя стъпки - бързи и отчетливи -
по стълбите на дървената къща
и върху устните си ще усетя устни
с дъх на море и нар.
И със затворени очи ще знам, че ти се връщаш.
Защото всичко край морето е море.
То идва, за да си отиде -
отива си, за да се върне пак.

Затуй недей си взема сбогом ни със мен,
ни със морето.
Иди си, без да се сбогуваш.

Иван Пейчев

публикувано от г-н Ненов през декември 2017 г.