„Дело на писателите е да изобразяват мислите,
а на живописците – да предават изкуството на ръката.
А и от двете неща ползата е еднаква –
да не може красивото да изчезне с течение на времето.
Освен това може да се случи живописците да описват,
а писателите да подражават на живописците.
И тъй, зрителю, спри се за малко тук
и като съсредоточиш поглед и мисъл, гледай
творенията на ръката и необикновените дела на мисълта.
Наистина, който и да си, ти ще извлечеш голяма полза,
ако не отминеш живите образци на добродетелите…”
Това е началото на историческата поема на византиеца Мануил Фил „За подвизите на известния чутовен протостратор”. Тя е написана в началото на XIV век и е посветена на византийския военачалник с българо-гръцки произход Михаил Глава Тарханиот.
Всяка култура има свой облик, ако няма, тя се причислява към друга. Но да причислим художника Румен Малчев означава да си затворим очите. Старото име на с. Окоп е Инджексърлии, а израза „Инджексърлийски свидетел” ни е известен, т. е. има си културен ареал. Това натоварено с преносен смисъл название, вероятно, е във връзка със съседното с. Кадъкьой (дн. Козарево), чието име се превежда като „Съдийско село”. В него е роден известният ни Малчо. Та, явно, по делата в тамошната, някогашна, съдебна резиденция, имало и наемни „свидетели”.
А ние сме свидетели на това, колко неточности са нужни, за да бъде постигнато словесно изложение на изобразеното в картините на Румен Малчев. Фурорът в тях разбърква думите. За да бъде избистрено дадено, що-годе, смислено описание, се налага да пропуснем много. Защото законите на лингвистиката не са еволюирали до там, че да се справят с интензитета и зашеметяващото в погледа.
Някога, в тишината по брега на р. Тунджа край с. Окоп, едно момче години наблюдаваше чувствата на образите, които Румен Малчев рисува. Наблюдаваше пропастта между тях и езика ни. Търсеше красноречието, което е способно да я премине. Не го намери... Но тези негови усилия го отведоха до истории, които отдавна бяха изгубили смисъла си. Това момче бях аз.
Ето една история, която Румен Малчев научил в най-най-ранното си детство, от баба си по баща, Руса Георгиева, родена през 1922 г. в с. Окоп:
През нощта срещу Йордановден човек трябва да се покаже през прозореца, да изнесе един шиник и да каже: „Боже, дай ми един шиник злато!”. Един човек си показал главата, промушил я между решетките на прозореца и казал: „Боже, дай ми един шиник глава!” Объркал се. Главата му станала голяма колкото един шиник и той не можал да я извади обратно.
Друго, казвано пак от баба му, е: „С мишките орем, с котките вършем, козите яздим, на бой да ходим.”
Нека се поучим и от историята за един съдебен спор относно границата между нивите на двама собственика. Съдията изслушал Инджексърлийския свидетел и го запитал как ще докаже, че границата минава от там, където той казва. „Преди години там палехме огън, ако разровим, ще видим, че има пепел.” – отговорил „свидетеля”. Но той се бил погрижил предварително да запали огън там, където иска да мине границата, както и да покрие пепелта така, сякаш я е затрупало времето.
Село Окоп, кръстено на Старобългарската граница с Византия, завинаги ще остане в митологията на българското изобразително изкуство. Името му стои написано на всяка картина на Румен Малчев. Такива има в частни колекции освен в България, и в Мексико, Англия, САЩ, Германия, Русия, Швейцария, Франция, Белгия, Австрия, Канада...
Димитър Михов