„Прогресивното човечество” бе дотолкова траен, устойчив фразеологизъм в годините на комунизма, че си плакнеха с него устата дори и безбройните миски, които в първите години на демокрацията се пръкваха комай всеки ден. Една от тях, помня, покрай прогресивното човечество, спомена с добро и българското човечество, та разсмя осънъчения народ. Същественото обаче е друго: макар и отдавна лишен от всякакъв смисъл, „куха лейка”, както се казва, устойчивият фразеологизъм обозначаваше, все пак, една значителна част от народонаселението. Точно така, всеки втори нашенец, всякога, е имал нездравата претенция да принадлежи към прогресивното човечество на всяка цена. Нездрава, казвам, защото това обикновено бе с нищо незащитена претенция, но това никак не пречеше на амбициозния субект да се блъска в гърдите, повтаряйки до премала, че е прогресивен и най-прогресивен. Подобно поведение е налудничаво, разбира се, но ако гледа психически здрав човек, а в ония години, на развития социализъм, ако имаше здрави, те предпочитаха да се правят на луди. Тъй, като имаха някоя разкована дъска или умело се преструваха, бяха по-предпочитани от Отговорните фактори, на които бяха нужни тъкмо такива недомасленици. Такива, трябва да изтъкна ги предпочиташе и Пропагандата, пък и Агитацията, защото тъкмо те, бодрите идиоти, бодро цитираха лозунги от сутрин до вечер. Въобще, прогресивното човечество в онова болно време, може да се обобщи, се състоеше главно от бодри идиоти, истински предани на партията, или ловки мошеници. И, като написах тогава, че отличник, според мен, е диагноза, аз имах предвид тъкмо тези пъргави тарикати, които току се увиваха и кланяха пред силните на деня, за да получат милостиня. Някаква милостиня, която можеше да е отлична оценка, но можеше да е и пост в пионерската или комсомолската организация, пък можеше да е и едното, и другото, пък и трето можеше да е. Най-неочаквано, например, тъкмо отличниците се оказваха и най-талантливи, макар да е известно, че нито зубренето, нито Ленинизмът помагат някак на творчеството, пък и най-добри спортисти, макар да бяха слаботелесни. Е, никой от тези социалистически „таланти” не надскочи ученическия конкурс или училищния отбор, но това са неважни подробности, а важното е, че те бяха, още в ранна възраст, представители на прогресивното човечество и си останаха досега такива. Аз бях от другата страна, от тези, дето ги клеймяха тогава, като хулигани и нездрави елементи, дребнобуржоазни типове, които разлагат обществения морал, като вирят нос, което бе най-обидно за комунистическите големци май. Бях от другата страна и не бях отличник, макар да взимах уроци по математика, български, руски и английски, не бях и талантлив, макар да рисувах по-добре от всички, не бях и в училищния отбор, макар да гонех от сутрин до вечер топката. Бях от другата страна и си останах там завинаги, досега, макар че станах звезда още в университета и докато на другите им падаше успеха, моят се вдигаше, пък и се оказа изведнъж, че съм по-талантлив от талантливите, та започнах да се изявявам по кръжоци и вестници, пък и влязох в отбора не само по футбол, но и по баскетбол. Най-неочаквано, за ужас на отличниците, които вече получаваха и тройки, но пак си бяха отличници, бях избран за комсомолски секретар, за командир на бригада, в студентския културен клуб, председател бях на кръжок и заместник-главен редактор на вестника, но пак не бях сред прогресивното човечество. Точно така, каквото и да направех, аз все не съумявах да се класирам, оказвах се недостоен за прогресивното човечество, а тези, дето ми изглеждаха никакви и май наистина бяха никакви, защото нищо, ама нищичко не раждаха, си оставаха част от прогресивното човечество. Нещо повече, аз си оставах хулиган, не тъй безнадежден, може би, но хулиган, на който не може, не бива да се разчита, защото е един самовлюбен тип, незаслужил доверието на партията. Прогресивното човечество, налага се да поясня, винаги завоюваше не само доверието, но и обичта на партията, човечетата му бяха любимите човечета на партията, пък и на милицията, както се оказа по-сетне. И сега, тук му е място да обясня, тези човечета си оставаха любими човечета и когато, привидно, нещо се бунтуваха против партията, както бе време на прочутото Преустройство, пък милицията не ги гонеше, а ги опазваше и направляваше. С други думи казано, проблемите на държавата и партията, та дори и катаклизмите, не разколебаваха пъргавите, любими човечета и прогресивното човечество ставаше още по-прогресивно. Невероятно, но факт, наместо да бъде изметено от немилостивото уж време, това комунистическо чудо, самоназовало се „прогресивно човечество”, сякаш заякна в размирните години на прехода. И не само заякна, но бе абсолютният лидер, истински пионер навсякъде и във всичко! Там, разбира се, не някъде другаде, бяха революционерите, истинските революционери, всички, до един, най-гръмогласните и най-непримиримите, там, сред прогресивното човечество. Хвърлиха те, по даден знак – не е ясно, спори се, в интерес на истината, имало ли го е наистина и дали ДС го е дала, - партийните си билети, заскачаха по митингите и заскандираха: ”Кой не скача е червен!” Посиняха, както се полага на прогресивни хора, посиняха за една нощ, акуратно и докрай, а и тъмно сини бяха сетне, пък и най-непримиримите антикомунисти. Каква е тази неочаквана метаморфоза, как тъй се е получила, дивяха се някои сетне, най-вече чужденците, но получи се като едно нищо метаморфозата, за да открои, за да изтъкне прогресивното човечество по-релефно. А предстоеше, както щяхме тепърва да разберем, да се открои то още по-релефно, да ни смае нацяло, така да се каже, не само чужденците този път, но и нас, туземците, дето уж си знаем стоката. След няколко чудодейни превращеиня, от пламенен комунист, към по-пламенен перестройчик и най-пламенен седесар, прогресивното човечество направи още един невероятен лупинг. Заредено бе то, както се оказа, с благородническа кръв, а заразено с династически предразсъдъци, та изведнъж се прероди в монархическо човечество прогресивното човечество. После, най-неочаквано, направи още един лупинг, поредния, та се върна към своята републиканска природа и докато проклинаше монарха следваше послушно телохранителя му. Дотук, колкото да бяха и каквито да бяха метаморфозите на прогресивното човечество, то винаги служеше вярно на някого, а после още по-вярно на другиго, пък накрая най-вярно на трети. Пустата българска действителност обаче, нехармоничната, Балканска какофония, здравата ни обърка, всички обърка, до един, та и непогрешимото прогресивно човечество чак. Изведнъж се оказа, че няма кого да следва, няма на кому да служи прогресивното наше човечество, че го няма вече флагманът, дето ще поведе най-достойните представители на българското човечество към новите политически висини. И тогава се случи това, дето изглежда съвсем неочаквано, но си е съвсем в реда на нещата, всъщност, изсипа се на площада прогресивното човечество, за да защищава прогресивните идеи! Пак удари джак-пота прогресивното човечество, с други думи казано, пак го приветстваха, пак както някога, само че не от Съветския съюз, ами от Европейския съюз сега! А и президента го приветства, а и загубилите изборите го приветстваха, пък и всичко що е напредничаво, както се оказа, та няма начин да не затвърди, за пореден път, авторитета си прогресивното човечество. А аз, чудя се дали да го споделя, пак съм на другия бряг, разбира се, а като ме питат как тъй, за толкова години, не съумях да се наредя сред прогресивното човечество, се срамувам да река, че ми е неуютно в стадото, за да не обидя някого! Макар че себе си обиждам, защото какво стадо и каква тълпа, като се е събрало прогресивното човечество, което сега е гражданско общество и така нататък, какво стадо, никакво стадо, разбира се, аз съм опърничавата овца, шугавата овца и толкоз, а всички, дето са като мене, ако има такива, то се знае, също са шугави овце и срам за гражданското общество…

Любомир Котев