Не сколасахме с четата, байо. 
Залудо затрихме момчетата. 
Залудо измряхме, Българио. 
Като псета ни клаха. И нека.

Робува си роба робията. 
че що са за роба пет века? 
Щом овчари стадата си криеха 
и ни сочеха подли пътеки.

Затуй ли главите ни горди 
анадолски дервиши побиваха. 
И цяла нощ клета Околчица 
мълчалива кръвта ни попиваше.

Че ден бе! Кънтяха челата ни. 
Дълба ги оловото жежко. 
Из урвите псуваше вятърът. 
Орлици се виеха тежко.

И сбъднах молитвата. Спяха телата ни - 
парцаливи, низвергнати, диви. 
И ние кълняхме и плачехме, Дяконе: 
- Ще възкръснат ли в Българско живите!

Ветровете са нашите мисли 
и тъмна вода е скръбта ни. 
Като мътно небе сме надвиснали - 
двеста неми зловещи камбани.

По мъртви от мъртвите, мили народе, 
по-живи от живите, робе и скоте, 
ний пак ще превземем със гръм парахода 
и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев.

Балчо Балчев