"Златното пиле", паритетът
Борис Начев имаше някаква слабост към мен в ония млади "сини години". Луди години, в които той слагаше на перваза на редакцията магнитофона и надуваше до дупка шлагерите на СДС.
В другата стая Димитър Стоевски се ослушваше, ала не смееше да направи забележка или да влезе в директна конфронтация с Борис Начев.
Адашът бе във вестника от квотата на "сините", Стоевски се водеше от представителството на БСП - трябваше да имапаритет. Това по онова време бяха измислили в посттоталитарна България. Ръководствата на градовете бяха по същата схема - една част от комунистическата партия, друга от новата, синя вълна.
Формално кмет на Ямбол се водеше Борис Корсаков (Бог да го прости, почина наскоро), но енергичният доскорошен юрисконсулт на общината Стефан Личев бързо взе инициативата и де факто той движеше градските работи.
По онова време нямаше компютри, ала Личев сякаш имаше такова устройство в главата си - знаеше във всеки един момент какъв ход да изиграе, кой бутон да натисне.
Дойде часът, в който по същество във Временната управа (така се наричаше ръководството на Ямбол) надмощие взеха хората от СДС. Това стана след като Господин Атанасов-Пиньо, дотогава представител на БСП, чрез нахлюпената шапка на Алтернативната социалистическа партия, се прехвърли в синия лагер.
Борис Начев, може би, имаше някаква слабост тогава към мен. Бях съвсем млад вестникар, адашът бе бохема и заедно бродехме из местните ресторанти и кръчми. Той, стар вълк в бранша, но ту приеман в официоза вестник "Народен другар", ту освобождаван от него, ми звънеше в събота или неделя, предлагайки да прескочим до "Златното пиле".
"Златното пиле", старото поколение помни чудесно, а новото изобщо не подозира за него, не беше сладкарница, а пивница. Там се събираха още преди пладне на важни срещи каргонските касапи, а и мъже от целия град, понеже наемателят Калчо Тапов (Калчо, жив ли си, или трябва да те поливаме с лейката?) имаше страхотен персонал и още по-страхотни мезета.
И първото бе страшно важно, и второто. Бай Атанас, така се казваше готвачът, бе вече на възраст, ала приготвяше фантастични салати и гозби. Особено, ако е трезвен, защото Калчо Тапов бе арабия и неговите хора дърпаха по някоя мастика по време на трудовия процес.
Стефан Шалтака бе от култовите фигури в сложния занаят на келнерите. Той помнеше без да записва кой какво е поръчал и или сам елиминираше прекалилите с пиенето граждани, или докладваше на Тапов, който бе близо 2 метра и с ръце като лопати, и лесно изхвърляше на улицата немирните посетители.
Калчо бе неспасяем подкрепаджия в зората на Прехода. Радваше се на посещенията в специалната стаичка за гости и на други лидери на "сините", ала едно посещение на д-р Тренчев, бе предостатъчно, за да стане идол на ресторантьора.
Босът на КТ "Подкрепа" си бе забравил шалчето в банкетната заличка и това шалче стана като реликва за Калчо. Димитър Луджев, Александър Йорданов и още, и още видни персони от СДС минаха през "Златното пиле", но нито един от тях не влезе в сърцето на Калчо така, както направи това синдикалният туз.
Борис Начев, колегата ми от паритетния общински вестник "Тракиец", се чувстваше като риба във вода в този политически карнавал. Постоянно участваше в някакви седесарски дела, но най-вече го влечеше към БЗНС "Никола Петков". Дали, защото тогава влезе в един любовен роман с деятелка от тази формация, дали понежепреди 10 ноември бе членувал в казионното БЗНС, не мога сега да преценя.
Не можех да преценя и какво крие поканата на Стоян Христов, по онова време работещ в Института за учители и по практика, когато ми предложи да отидем в едноот тунджанските села - трябва да е било Роза или Ботево. Нямах нищо против да попътувам с лека кола до там, още повече, че Стоян искаше да ме запознае с човек, лежал по концлагерите. Или влачен доста от милицията - от тоя десен драма. В уречения час аз цъфнах на мястото на срещата, ала се оказа, че няма никаква лека кола, а ще пътуваме с трактор.Стигнахме все пак и даже се върнахме от селото, където съсипаният от влачене по участъците човек добави поредния мрачен сюжет към това, което тогава го нямаше в книгите.Стоян Христов, вероятно е забравил за това пътуване- в ония дни и вечери николапетковистите постоянно обикаляха Ямболския регион. После Стоян се изгуби от погледа ми, за да се появи в един момент като шеф на банка в Ямбол, сетне пък оглави Фонд "Земеделие" в България. кариера като за роман, но той пише спомени. Скоро ми го каза, докато бе слязъл да се разтъпче от мощния си джип.
"Златното пиле" така и не стана собственост на Калчо Тапов. От общината го лъгали, че ще му продадат имота, така твърдеше той, ала май се появиха реститути и сега на мястото на пивницата е цяла кооперация. Бай Атанас, факирът-готвач, умря преди доста време. Стефан Шалтака от сто години не е келнер и дявол знае защо си мисли, че аз съм лекар и все ме пита как е клиентелата.
Шалчето на доктор Тренчев не е в Ямболския исторически музей. Може би Калчо Тапов го държи на дъното на някоя ракла в апартамента си, припомняйки си как е бил някакъв странен вариант на Странджата.
Или на Македонски, който мете канцеларията, а народният поет тъжно го пита, защо не умря при Гредетин...