Вкоренени огради и кръстът разпънат над църквата.
Ни петел, нито куче – да скъса на мрака покоя.
В тези къщици бели живеят единствено мъртвите.
А едната от тях е моя.

Вероятно очите им следват на времето кривите
в полумрак, в полусън и със свити сърца вероятно.
Все по вятъра, пръснал хиляда посоки пред живите,
но забравил за път обратно.

Ах, ще вържа езика на вятъра горе за къщата,
да скимти и да ближе на селото лютите рани.
Щом не идва денят на голямото наше завръщане,
нещо друго поне да стане.

Да запънат щурците корави нозе насред нивите,
да запеят по буците, по-вкоравени от миди,
и отрекли се трижди, да чуят земята си живите,
а пък мъртвите да си идат.

Чак тогава ще скръстя ръце и каквото е писано.
Преброени са дните ми, нощите с време са пълни –
три молитви посях в небесата, за обич орисани.
... и видях как една покълна.

Ники Комедвенска